Тя извади ръката си иззад библиотеката. Протезата можеше да почака. Вече не беше толкова важна, колкото преди малко.
Трябваше да се обади за подкрепление. Вече имаше всички парченца от мозайката, които й трябваха, за да разреши този случай. Едно последно посещение — и нейните момичета щяха да почиват в мир.
Твърде късно Ким видя сянка в коридора, на светлината на уличната лампа.
И не видя нищо повече.
ГЛАВА 68
Ким отвори очи и установи, че в устата й е натъпкано парче плат, завързано на възел на тила й.
Беше поставена да лежи на една страна, ръцете и краката й бяха завързани заедно в плетеница от крайници, а коленете й опираха в брадичката.
Болките в цялото й тяло бледнееха пред туптенето в главата й. Започваше от горната част и се спускаше като пипала към слепоочията, ушите и челюстта й.
Ледената студенина на бетонния под се просмукваше в дрехите й, чак до костите.
За момент Ким не успя да си спомни къде се намира и защо. Постепенно спомените от изминалия ден започнаха да проблясват в ума й, но всичко беше като колаж. Видя как Ричард Крофт лежи по очи на пода в локва кръв. Бегло си спомни как говори с началника си, но не беше сигурна дали това не се бе случило предния ден. Не точно си спомни, а по-скоро усети, че се е връщала на мястото на разкопките и е говорила със Сърис.
Картините започнаха да се подреждат в хронологичен ред и Ким си спомни как се беше върнала в дома в Крестуд, за да открие протезата.
Смътно си припомни как я намира — преди всичко да потъне в мрак.
Нямаше представа колко време е прекарала в безсъзнание, но знаеше, че се намира в кабинета на управителя. По кожата й бяха полепнали прах и сажди.
Зрението й започна да се прояснява и очите й привикнаха към светлината. Стаята изглеждаше същата, а уличната лампа хвърляше неясна светлина в помещението.
Тишината се нарушаваше единствено от шума на капеща вода някъде в далечината. Упоритото капене звучеше зловещо.
Ким подръпна въжетата, с които беше омотана. Впиваха се здраво в кожата й. Опита отново, без да обръща внимание на болката, но въжетата непоносимо жулеха разранената й кожа.
Тя се опита да си припомни дали беше видяла нещо в стаята, което можеше да й бъде от полза. Не се сети, но знаеше, че не може просто да лежи неподвижно и да чака.
Спомни си нещо, което я накара да се оживи. Опита да се придвижи напред с няколко сантиметра, като се гърчеше като опърлен червей. Усилието предизвика нови вълни на болка, които извираха през черепа й, а жлъчка изгаряше гърлото й. Молеше се да не повърне и да се задави.
Внезапно чу шум, спря да се гърчи и наостри всичките си сетива.
Изви главата си към вратата. На прага се появи една фигура. Силуетът беше познат.
Ким започна да примигва в тъмното, когато ивицата светлина от вратата попадна върху нейния похитител.
Погледът й се плъзна нагоре от обувките по краката му, тялото и раменете — право до очите на Уилям Пейн.
ГЛАВА 69
Уилям Пейн бавно запристъпва към нея. Погледът му беше безизразен и тя неволно започна да поклаща глава. Не, това не можеше да е вярно. Мускулите на стомаха й се свиха в спазми на отвращение, само щом си го помисли. Това не беше човекът, когото беше очаквала.
Той се наведе до нея и започна да се опитва да развърже възлите, които опасваха тялото й, сякаш беше някакво добиче. Пръстите му се движеха бързо, но несръчно.
Тя се опита да каже нещо, но платът в устата й сподави въпроса.
Той поклати глава.
— Нямаме много време — прошепна той.
Той понечи да каже още нещо, но от дъното на коридора се разнесе тихо свирукане.
Уилям сложи пръст върху устните си, отстъпи назад и отново застана в сянката. След като не можеше да каже и дума със запушена уста, тя реши, че той й прави знак да не го издава.
Тананикането продължи и се усили. Походката на новодошлия беше различна от тази на Уилям Пейн. Това бяха категорични, уверени, устремени крачки.
На прага отново се извиси сянка, но този път на Ким не й се наложи да чака, докато фигурата застане под светлината.
Това вече беше човекът, който беше очаквала.
ГЛАВА 70
— Брайънт, трябва да намериш началството! — извика Стейси в слушалката. — Пасторът е. Уилкс. Той е убил момичетата, а не мога да се свържа с началството по телефона.
— Чакай малко, Стейси — каза Брайънт.
Шумът от телевизора, който се чуваше на фона, започна да заглъхва. Тя предположи, че се е преместил да говори в друга стая.