— За какво говориш?
— За имейлите, дето ги разпратих просто ей така. Преди дванадесет години в Бристъл се вдигнал шум около някакво семейство, което намерило метален щифт в праха на свой починал роднина. Обвинили крематориума, че са объркали погребенията, но веднага след инцидента Уилкс е напуснал.
— Стейс, извинявай, но това не означава, че е виновен за…
Стейси сподави раздразнението си. Нямаше време.
— Проверих архивите — две седмици по-рано едно момиче на име Ребека Шоу е избягало от дома за изоставени деца в Клифтън.
— Защо биха писали за това във вестниците? — попита Брайънт.
— Защото е попадала в новините и друг път, след като я е блъснала кола. Имала е сериозни фрактури в коленете…
— Заради които се е наложило да й поставят щифтове — довърши Брайънт.
Стейси сякаш чуваше как се сглобяват парченцата от мозайката.
— Така се е отървавал от телата им — каза Стейси. — Само че след този случай не е можел да рискува отново.
Тя чу как Брайънт въздъхна тежко.
— Господи, Стейси, колко ли още…
— Брайънт, трябва да намерим началството. Батерията на телефона й падна, докато говорехме по-рано през деня, и ми се стори някак особена.
— Какво искаш да кажеш?
— Не знам — разсеяна, развълнувана. Не мисля, че си отиваше вкъщи. Опасявам се…
— Стейси, обяви на всички, че е в неизвестност. Нямам против да ми натрият малко сол на главата, ако се окаже, че й няма нищо.
— Така и ще направя, но Брайънт…
— Да?
— Просто я намери.
Нямаше нужда да добавя "жива", но и двамата го разбраха.
— Ще я намеря, Стейси, обещавам.
Стейси сложи обратно слушалката. Вярваше му. Брайънт щеше да намери Ким.
Надяваше се само да не е твърде късно.
ГЛАВА 71
Той влезе в стаята и подпря една лопата на стената.
Ким проследи с поглед как краката му се приближаваха към нея. Отчаяно искаше да погледне нагоре, но не успяваше да вдигне глава достатъчно високо. Искаше да погледне право в очите кръвожадния кучи син, който се беше опитал да пререже на две онова момиче.
Гласът му звучеше спокойно и приветливо, сякаш обсъждаха къде да излязат на вечеря.
— Колко мило от страна на твоите колеги да изкопаят няколко дупки вместо мен. Много лесно разрових отново последната от тях. Мисля, че в нея ще се чувстваш доста добре.
Ким обтегна въжетата и се опита да изплюе плата от устата си.
Усети, че примката около дясната й китка започва да се разхлабва леко, но не достатъчно.
Виктор Уилкс се изсмя на висок глас.
— Това сигурно е нещо ново за теб. Обикновено ти ръководиш нещата, но не и този път.
Ким почувства как в нея се надига гневът, породен от безсилието. При равни условия можеше да го повали с голи ръце. Щеше да го счупи от бой. Единственият начин да надделее над нея беше да я овърже като някаква проклета пуйка.
Той коленичи до нея и тя най-сетне успя да го погледне в очите. Неговите грееха победоносно.
— Доста прочетох за теб. Познавам твоя плам, твоя устрем. Мога дори да разбера съчувствието ти към младите жертви.
Гласът му звучеше мелодично, сякаш четеше опело на погребение.
— Ти си била едно от онези момичета, нали, мила моя… но за разлика от тях, от теб е станало човек.
Ким обтегна въжетата около тялото си. Повече от всичко на света й се искаше да извие врата на Уилкс и да смачка самодоволното му лице.
— О, Ким. Знаех си, че си борбена. Още щом те видях, разбрах колко си храбра.
Ким се задави от парцала в устата си.
Той наведе глава и съзря гнева в погледа й.
— Мислиш си, че няма да ми се размине?
Тя кимна и отново се задави.
— О, мила моя, само че ще ми се размине. Защото никой никога няма да посмее да се доближи отново до това място. Не и докато съм жив.
Той се изхили, преди да добави:
— И определено, докато си жива ти.
— Това вече е мястото, където са били убити и заровени три млади момичета — продължи той. — Вече никой не би се доближил до него. Припомни ми пак, кой знае, че си тук?
Ким се опита да пропълзи към него. От мястото си виждаше сянката на Уилям Пейн, който стоеше зад отворената врата. Искаше пасторът да се премести, за да не забележи промяната в светлината.
Движението й накара Виктор единствено да премести тежестта на тялото си от единия крак върху другия. Все още стоеше с рамо към вратата.
— Забрави само една малка подробност, мила моя. Правил съм го и преди. Поне три пъти — затова, вярвам, ще оцениш колко ме бива…
Гласът му заглъхна, когато сянката от лявата му страна пристъпи напред от тъмнината.