Погледът на Никола спря върху бастуна, облегнат на ръба на дивана. Изглеждаше искрено учудена.
Ким се възползва от ситуацията и прекоси стаята. Приближи се до първата врата с надеждата да се окаже права.
— Може би още не е тръгнала. Вероятно би…
— Инспекторе, не влизайте там. Бет не обича да…
Думите й заглъхнаха, когато Ким отвори вратата.
Никола застана до нея и двете заедно огледаха стаята. Върху единичното легло имаше пружинен матрак. Нямаше чаршафи или кувертюра. До неизползваното легло имаше шкафче с две чекмеджета.
Ким отиде до гардероба в ъгъла и го отвори. Насреща й висяха седем празни закачалки за дрехи.
Ким погледна отново към Никола, която стоеше ужасена на прага.
Ким почака тя да каже нещо, но Никола продължи да гледа втренчено празната стая.
Една-единствена сълза се търкулна по бузата й.
— Пак си е тръгнала — и дори не се сбогува с мен.
Ким избута Никола от прага и затвори вратата зад гърба й. Поведе я към дивана и седна до нея.
— Бет правила ли е така и преди? — внимателно попита тя.
Никола кимна.
— Прави така, откакто напуснахме дома в Крестуд.
По бузите й се търкулнаха нови сълзи. Тя ги избърса с ръкава на пуловера си.
— Все ми се сърди, без да ми каже защо. Винаги прави така. Връща се и после отново ме оставя. Никак не е честно. Знае, че си нямам никой друг.
Ким отиде до кухнята и донесе няколко къса кухненска хартия. Седна и ги подаде на Никола. Сълзите още не бяха свършили.
— Помниш ли кога се върна предишния път?
Никола спря да плаче и се замисли. Подсмръкна и кимна.
— Преди две години, като се разболях от мононуклеоза и ме откараха в болница. Събудих се и тя беше там, седнала на ръба на леглото ми.
— А още по-предния път?
— Претърпях лека автомобилна катастрофа — нищо сериозно, само излязох от пътя. Нямах сериозни наранявания, но на момента много се уплаших. Бях съвсем млад шофьор.
— Значи откакто напуснахте дома в Крестуд, постоянно се връща и после пак си тръгва. Имаш ли някаква представа защо би могла да ти е сърдита?
Никола започна яростно да клати глава.
— Не иска да ми каже.
Ким долови отчаянието в гласа на Никола и осъзна, че щеше да бъде още по-трудно, отколкото си беше представяла.
Ким докосна ръката на Никола.
— Искам да си припомниш деня на пожара. Мисля, че се е случило нещо, което си забравила. Смяташ ли, че ще можеш да го направиш, докато аз седя тук до теб?
— Нищо не помня — каза объркано тя.
Ким стисна ръката й.
— Всичко е наред, Никола. Аз съм до теб. Разкажи ми стъпка по стъпка какво си спомняш от онзи ден и ще видим дали заедно ще успеем да сглобим картината.
Никола впери поглед в стената пред себе си.
— Помня, че беше студено и с Бет се карахме за нещо. Беше решила да ме измъчва, като не ми говори, затова отидох в общата стая.
— Кой беше в общата стая? — внимателно попита Ким.
Никола поклати глава и се намръщи.
— Никой. Всички бяха излезли навън, за да правят снежен човек.
— А ти какво направи после?
Никола наведе глава.
— Чух гласове, крясъци. Идваха от кабинета на господин Крофт.
— Какво точно чу, Никола?
Ким държеше ръката на Никола с палец, опрян в тънката й китка. Пулсът й се беше ускорил.
— Говореха си за Уилям, за това как да прикрият нещо. Казваха, че всички ще си имат проблеми и че той ще отиде в затвора. Говореха си какво ще стане с Луси.
— Спомняш ли си чии гласове чу отвътре?
— Господин Крофт и госпожица Тереза се караха. Таткото… отец Уилкс говореше тихо, чух и гласовете на Том Къртис и Артър Канъп.
"Петима", помисли си Ким.
— А Мери Андрюс?
Никола поклати глава.
— Тя си беше у дома, болна от грип.
— Какво се случи после, Никола?
— Отец Уилкс отвори вратата и ме видя. Изглеждаше ядосан. Аз избягах.
Ким усети как дланта на Никола започва да се изпотява.
— Къде отиде?
— Отидох да намеря Бет. Беше в стаята ни. Беше ми омръзнало хората да ми се ядосват.
Ким прошепна тихо:
— И ти какво направи?
— Казах й… казах й…
Ким стисна ръката й, но Никола вече беше започнала да върти главата си наляво и надясно. Очите й се стрелкаха във всички посоки в опит да си припомни, с надеждата да пренареди миналото.
— Не. Не. Не. Не. Не.
Ким се опита да задържи ръката й, но Никола се отскубна с лекота.
Започна да обикаля из стаята като животно в клетка, което търси къде да се скрие.
В нея се надигаше паника. Движенията й бяха резки и необуздани.
— Не, не може да бъде… не бих могла…