В целия квартал бяха регистрирани осемнадесет избягали момичета, след като Виктор беше пристигнал там преди две години. Ако към тях се добавеха и всички изчезнали момичета, за които никой не беше съобщил — било то защото на роднините им не им е пукало или защото не са забелязали — цифрата вероятно щеше да се удвои.
— Кучи син — измърмори Брайънт.
Ким беше на същото мнение, но се успокояваше с мисълта, че Виктор Уилкс никога повече нямаше да излезе на свобода.
— Откри ли колата? — попита тя.
Той кимна.
— В гаража към апартамента на името на Никола Адамсън. Бяло ауди с ударена предна броня.
Ким поклати глава. Колкото и да се опитваше, не успяваше да изпита жал за Тереза Уайът, Том Къртис, Ричард Крофт и Артър Канъп. Заедно с Виктор Уилкс те бяха прикрили смъртта на три млади момичета и ги бяха лишили от възможността да получат правосъдие в продължение на цели десет години, само и само да опазят собствените си гнусни тайни. Всеки един от тях беше намерил начин да увеличи страданието на онези деца.
Освен това те бяха виновни и за смъртта на още едно невинно създание, чиято единствена вина беше желанието да облече розовата жилетка на сестра си.
— Знаеш ли, Ким, чудех се как така ти хрумна, че търсим двама различни убийци?
— Причините за смъртта — отговори тя. — Докато изравяхме момичетата, си пролича, че убийствата са изисквали огромно физическо надмощие, докато при настоящите убийства не беше така. Не се е изисквало никакво усилие, за да бъде потопена Тераза под водата. Гърлото на Том е било прерязано отзад, Артър е бил премазан с кола, а Ричард е бил намушкан в гърба. Всяко едно от тези убийства е изисквало хитрост, търпение и изненада, но не и физическа сила.
— Ами пожарът в дома на Тереза? С каква цел е бил запален?
— Брайънт, по земята е имало съвсем тънък слой сняг. Щяло е да има твърде много улики — не само отпечатъци от обувки, но и от бастуна — които обаче са били изцяло заличени от осемте пожарникари, двама помощници и един маркуч с вода под налягане.
— Хитро.
— Именно, нямаше как да не е жена.
— Която беше разкрита.
— Да, от друга жена.
Брайънт завъртя очи към тавана и едновременно с това изпъшка. После отново си възвърна сериозното изражение:
— Какво мислиш, че ще направи Никола, щом осъзнае истината?
Ким сви рамене.
— Всъщност Никола не е направила нищо. Била е Бет.
Брайънт я погледна недоверчиво.
— Наистина ли вярваш в това?
Бог да го поживи, той наистина беше просто устроен човек.
— О, да, Брайънт. И още как.
— На мен всичко това малко ми прилича на епизод от "Досиетата X".
Ким въздъхна.
— Бет се е появявала само когато Никола е имала нужда от нея, когато е била болна или уплашена. Подсъзнанието на Никола я е използвало като средство за утеха. Никола никога не е повярвала наистина, че сестра й е мъртва. Подсъзнанието й е блокирало този спомен, за да може да го преживее. Предпазвало я е от чувството за вина.
— Сега си представи, че когато е била Бет, Никола е имала свободен достъп до всичките си спомени. Знаела е за подслушания разговор, знаела е за последиците от случката, но само когато е живеела като другото си "аз".
Ким наистина вярваше в това: самата Никола не беше подозирала, че подсъзнателно е съживявала Бет. След срещите си с Бет тя не можеше да допусне, че всичко е било просто театър.
Тя се обърна към Брайънт.
— Опитай да си представиш как същността на човек е разделена на две половини. Никола е контролирала всекидневните дейности. Функционирала е напълно адекватно, но същевременно някой друг е контролирал подсъзнанието й.
Той поклати глава.
— Не, пак не мога да го повярвам — а не мисля, че и съдебните заседатели биха могли.
Ким подозираше, че Брайънт е прав, но се съмняваше, че ще дойде момент, в който биха обявили Никола за достатъчно здрава психически, за да я изправят на съд. Ким беше доловила вътрешната борба между Никола и Бет още щом видя начина, по който бяха убити Тереза и Том. И в двата случая полицията беше повикана възможно най-бързо. Едната половина на съзнанието беше искала всичко това да свърши.