— Нещо друго?
— Да, вечеряла е пиле по индийски.
— Супер, значи случаят е разрешен.
Досън сви рамене.
— Знам, че не е много, началство.
— Брайънт?
Той размести няколко листа пред себе си, но тя знаеше, че вече е запаметил цялата информация.
— Вчера районът е проверен за втори път, но никой от съседите не е чул или видял нищо. Някои от тях я познават бегло, но явно не е била най-радушният човек на света.
— Ето ти го и мотива. Убийство заради междусъседски различия.
— Хора са били убивани и заради още по-банални причини, началство — отговори Брайънт.
Ким знаеше, че беше прав. Три месеца по-рано бяха убили един санитар от болницата заради две кутийки бира и дребните в джоба му.
— Нещо друго?
Брайънт взе още един лист хартия.
— Още няма резултати от съдебните следователи. Няма отпечатъци от обувки, разбира се, а анализът на влакната едва сега започва.
Ким се замисли за принципа за размяна на Локар. Той гласеше, че извършителят винаги оставя една улика на местопрестъплението, както и че взема една със себе си, когато го напуска. Можеше да бъде каквото и да е — от косъм до най-обикновена власинка. Изкуството се свеждаше до това да я откриеш. А на местопрестъпление, изпотъпкано от осем пожарникари и плувнало във вода, никоя улика нямаше да се покаже сама.
— Пръстови отпечатъци?
Брайънт поклати отрицателно глава.
— А както всички знаем, оръжието, с което е извършено убийството, са чифт ръце, които не е много вероятно да намерим захвърлени в близките храсти.
— Началство, когато гледам "От местопрестъплението", нещата изглеждат доста по-различно — обади се Стейси.
— В телефона й също не е открито нищо. Всички входящи и изходящи обаждания са проведени или със "Сейнт Джоузеф", или с някой местен ресторант. Списъкът й с контакти не е особено дълъг.
— Никакви роднини или приятели?
— Не и такива, с които се е стараела да поддържа връзка. Поисках справка с обажданията на домашния й телефон, а лаптопът й скоро ще пристигне при нас. Може би там ще открием нещо.
Ким изсумтя.
— Накратко казано, тридесет и шест часа по-късно все още не знаем нищичко, абсолютно нищо за тази жена.
Брайънт се изправи.
— Дай ми само една минутка, началство — каза той и излезе от стаята.
Ким обърна пак очи към тавана.
— Хубаво, докато Брайънт си пудри носа, нека обобщим.
Тя погледна към дъската, на която нямаше почти никаква нова информация.
— Имаме жена на възраст над четиридесет и пет години, амбициозна и отдадена на работата си. Не е била особено общителна, нито любимка на околните. Живеела е сама, без домашни животни или семейни отношения. Не е била замесена в никакви опасни дейности и по всичко личи, че не е имала нито хобита, нито каквито и да било странични интереси.
— Това може би не е съвсем вярно — каза Брайънт, който се върна и седна обратно на стола си. — Очевидно е проявявала силен интерес към някакви археологически разкопки в Роули Реджис, за които току-що е било получено разрешение да бъдат започнати.
— Откъде знаеш?
— Току-що говорих с Кортни.
— Коя е Кортни?
— Кортни, която вчера цял ден ни носи кафе. Попитах я дали през последните седмици жертвата ни е говорила с някой друг освен с обичайните си контакти. Кортни е трябвало да намери телефонния номер на професор Милтън от университета в Устър.
— Гледах нещо по местните новини за това — обади се Стейси. — Професорът много дълго време се е опитвал да получи разрешение да започне разкопки на това място. След като старият дом за сираци е изгорял до основи, на негово място е останало само едно празно поле, но се говори, че някъде в него са заровени монети. През последните две години се е борил с всякакви забрани и едва тази седмица е получил зелена светлина. Историята стигна и до националните новини заради разправиите в съда, които са се проточили толкова дълго.
Най-сетне Ким почувства трепета на вълнението. Проявеният интерес към местни събития не беше точно кървава следа, но все пак беше повече от онова, което имаха преди десет минути.
— Добре, вие двамата продължавайте да копаете — извинявам се за шегата. Брайънт, отивай да запалиш Батмобила.
Досън въздъхна тежко.
Ким грабна якето си и се спря до бюрото на Досън.
— Стейс, не ти ли се ходи точно сега до тоалетната?
— Не, началство, добре съм си…
— Стейси, излез от стаята.
Тактичността и дипломацията бяха измислени от някой друг, който беше разполагал с прекалено много свободно време.