— Какво кара професора да вярва, че в Роули има нещо?
Госпожа Пиърсън сви рамене.
— Съществува местна легенда за битка, която се е провела на това място.
— Знаете ли дали наскоро професорът е разговарял по телефона с жена на име Тереза Уайът?
Жената се замисли за момент.
— Мисля, че да. Тя звъня няколко пъти и настояваше да разговаря с професор Милтън. Струва ми се, че той се свърза с нея един късен следобед.
Добре, Ким беше чула достатъчно. Тук имаше нещо и разговорът с асистентката нямаше да й свърши работа.
Трябваше да говори със самия фокусник, за да разбере какъв е номерът.
— Благодарим ви за съдействието, госпожо Пиърсън, но мисля, че въпреки натовареното работно време на професора, ще трябва незабавно да се срещнем с него.
Госпожа Пиърсън ги погледна объркано, после ядосано.
— Сега аз имам един въпрос към вас. Вие там изобщо ли не си говорите един с друг?
— Моля? — попита Брайънт.
— Очевидно не сте от отдела за издирване на изчезнали лица, иначе щяхте да сте наясно.
— Наясно с кое, госпожо Пиърсън?
Тя се прокашля и скръсти ръце пред гърдите си.
— С това, че никой не е чувал или виждал професор Милтън през последните четиридесет и осем часа.
ГЛАВА 9
Никола Адамсън затвори очи в опит да потисне неприятното предчувствие, което я връхлетя, когато пъхна ключа в бравата на луксозния апартамент на последния етаж на сградата. Въпреки внимателните й движения звукът от завъртането на ключа сякаш отекна в целия коридор — както всичко останало, което се случва в два и тридесет сутринта.
Майра Даунс всеки момент щеше да се покаже от апартамент 4В, за да види кой вдига толкова шум. Никола можеше да се закълне, че пенсионираната счетоводителка спеше залепена за входната врата.
Както и очакваше, тя чу познатия звук от дръпването на резето на съседката в другия край на коридора, но успя да се вмъкне в собствения си апартамент, преди стражарката на входа да успее да я забележи.
Още преди да светне лампата, Никола почувства промяната в дома си. Беше завладян, окупиран. Апартаментът все още беше нейна собственост, но трябваше да го дели. Отново.
Тя събу обувките си, прекоси с тихи стъпки фоайето и се отправи към кухнята. Въпреки присъствието на посетителя в стаята за гости тя се стараеше да се придържа към обичайното си поведение, към навиците си, към собствения си живот.
Извади една лазаня от хладилника и я сложи в микровълновата фурна. След работа винаги огладняваше, така че беше развила този навик: да се прибере от клуба, да стопли нещо за ядене, докато си взема душ, а после да хапне с чаша червено вино, преди да си легне.
Фактът, че трябваше да дели дома си с някого, нямаше да промени това.
И все пак, тя отиде до банята на пръсти. Беше уморена и нямаше желание да се кара с никого.
Щом влезе в банята, Никола въздъхна с облекчение. Всяка затворена зад гърба й врата беше като проведена и спечелена битка. Представяше си, че е герой в компютърна игра, който трябваше да се измъкне от всяка поредна стая, като междувременно надбяга противника си.
"Не е честно да мислиш така", смъмри се тя, докато събличаше дрехите си на купчина на пода до душкабината. Наложи се да нагласи термостата и това я изнерви. Допреди седмица не се беше налагало да го прави. Термостатът щеше да си бъде нагласен точно така, както го беше оставила.
Тя затвори очи и вдигна лице към горещата струя вода. Кожата й потръпна приятно, като от убождания на иглички. Тя се обърна и изви гръб назад. След секунди мощната струя беше обляла напълно дългата й руса коса. Тя протегна ръка зад гърба си, към металната етажерка, но там нямаше нищо. Мамка му, шампоанът отново беше оставен на пода.
Тя се наведе и го вдигна. От стискането шишето изпръска с шампоан стъклената стена на душа. Тя отново преглътна раздразнението си. Не трябваше да е толкова трудно да дели дома си с някого, но въпреки това беше. Цял живот й се беше налагало да го прави.
Усещаше напрежението в раменете си. Вечерта не й се беше отразила добре.
Започна работа в "Роксбърг" преди пет години, веднага след двадесетия си рожден ден, и се беше наслаждавала на всеки миг, прекаран там. Не й пукаше, че според хората работата й беше долнопробна и унизителна. Обичаше да танцува, харесваше й да показва тялото си, а мъжете плащаха скъпо, за да я гледат как го прави. Не се събличаше гола и никой нямаше право да я докосва. "Роксбърг" не беше от онези клубове.