— Но не и в сряда. Повиках я, щом влязох в кухнята, но тя не дойде. Нямерих я до леглото.
Той преглътна тежко.
— Гърчеше се на пода. Очите й бяха изцъклени; в продължение на няколко секунди дори не видях бележката. Взех я на ръце и я закарах във ветеринарния кабинет възможно най-бързо, но вече беше твърде късно. Когато пристигнах там, тя вече си беше отишла.
Той избърса дясното си око.
Ким понечи да попита за бележката, но Брайънт я изпревари.
— Съжаляваме да чуем това, професоре. Беше ли боледувала наскоро?
Професор Милтън поклати отрицателно глава.
— Изобщо не. Беше само на четири години. Ветеринарят дори не я прегледа. Успя да подуши антифриза още по дъха й. Както се оказа, кучетата го харесват, заради сладкия му вкус. Някой е напълнил нейната купичка за вода с антифриз и тя го е изпила целия.
— Споменахте, че е имало и бележка — подпита внимателно Брайънт.
Очите на професора се зачервиха.
— Да, копелето я беше закачило за ухото й с телбод.
Ким потръпна.
— Спомняте ли си какво пишеше на нея?
Той бръкна в джоба на сакото си.
— Ето я. Ветеринарят я откачи.
Ким взе бележката. От гледна точка на уликите беше напълно безполезна. Бяха я пипали както професорът, така и ветеринарят.
Тя разгъна бележката на масата. Върху белия лист с обикновени черни букви пишеше:
"КРАЙ НА РАЗКОПКИТЕ
ИЛИ КРАЙ НА 3-ТАТА ТИ ЖЕНА"
— Така и не се прибрах вкъщи. Срам ме е да си призная, но бях ужасно изплашен и все още съм. Кой би сторил подобно нещо, инспектор Стоун?
Професорът изпи и последната глътка от чая си.
— Дори не знам къде бих могъл да отида.
— При госпожа Пиърсън — предложи Ким.
Беше видяла как говори за професора тази жена. Беше като малък булдог, който нямаше да позволи на никого да припари до него.
Ким се изправи и взе бележката, а Брайънт стисна ръката на професора и му предложи да го закара, където пожелае.
Ким стисна бележката в ръце и се отправи обратно към стаята с колегите си. Някъде там навън нещо гниеше с пълна сила — и тя току-що беше започнала да го надушва.
— Кев, според мен ще ни трябва още кафе. Стейс, какво разбра за местността?
— Простира се на около половин хектар и се намира точно до крематориума в Роули. Граничи почти непосредствено с общинските жилища от средата на петдесетте години. Преди да бъдат построени, на тяхно място е имало стоманолеярен завод.
Брайънт влезе в стаята, като говореше по телефона:
— Благодаря ти, Кортни. Беше невероятна.
Той прекъсна връзката и едва сега забеляза трите чифта очи, любопитно вперени в него.
— Какво? — каза Брайънт.
— Кортни? — попита Ким. — Имам ли да казвам нещо на жена ти?
Брайънт се изхили и свали сакото си.
— Аз съм щастлив семеен мъж, началство. Питай жена ми. Така или иначе, Кортни просто лекува раните в сърцето ми, оставени от Джоана, учителката по английски, която те сваляше онзи ден.
Досън се обърна и я погледна с широко отворени очи:
— Вярно ли, началство?
— Кротко, момчето ми.
Тя се обърна към Брайънт.
— За какво говорихте?
Брайънт повдигна едната си вежда.
— Като следвах логиката ти за миналото, настоящето и бъдещето, реших да попитам Кортни дали има достъп до цялото работно досие на Тереза Уайът. Всеки момент ще пристигне по факса.
— Напомни ми да я включим в списъка с коледните премии. Тази жена ни спести купища пари от съдебни постановления.
Ким отново погледна към Стейси и се опита да си представи въпросната местност.
— Чакай малко, да не говориш за полето отстрани на крематориума? Там, където обикновено разполагат пътуващия панаир?
Стейси завъртя монитора на компютъра си и посочи с пръст към него. На екрана беше отворено мащабно изображение от програмата за сателитни снимки на търсачката "Гугъл".
— Виж, в единия край до пътя има някаква оградена част, но иначе е просто едно празно поле.
Стомахът на Ким вече се свиваше неконтролируемо. Всичките й сетива надаваха сигнал за тревога.
— Стейс, донеси ми всичко, което можеш да намериш за дома в Крестуд. Трябва да проведа няколко телефонни разговора.
Ким си пое дъх и седна зад бюрото си. Мозайката започваше малко по малко да се нарежда. И за пръв път в живота си тя се надяваше, че греши.
ГЛАВА 12
Том Къртис се завъртя с гръб към прозореца. След осемчасова смяна в дома за възрастни хора дневната светлина обикновено не му пречеше да спи.
Работата му беше ужасно изморителна: вдигаше дебели, стари хора и им помагаше да си легнат; бършеше им както лигите, така и задниците.