Вече беше успял да се измъкне на два пъти от вътрешни разследвания, но подозираше, че този път няма да стане толкова лесно. Дъщерята на Марта Браун идваше да я вижда веднъж седмично и следващия път със сигурност щеше да забележи синината.
Останалите служители си затваряха очите. Нямаше как човек да не си изпусне нервите от време на време. Беше единственият мъж в екипа и като такъв често му се случваше да пристигне за нощната смяна и да види, че най-тежката работа е оставена за него. Нямаше право и да се оплаква. Ако не беше излъгал за здравословното си състояние, изобщо нямаше да го вземат на работа.
Не гузната съвест му пречеше да спи. Не изпитваше нищо към дъртаците, за които трябваше да се грижи, и ако на техните роднини толкова не им харесваше, можеха да си ги вземат вкъщи и сами да бършат насраните им задници.
Не, пречеше му да заспи звъненето на мобилния му телефон. Въпреки че беше изключен, той продължаваше да го чува в главата си.
Обърна се по гръб, доволен, че жена му и дъщеря му вече бяха излезли. Днес щеше да бъде труден ден.
Трудните дни бяха неизменна част от живота му през последните две години, седем месеца и деветнадесет дни. В дни като този желанието му да пие беше непреодолимо. В дни като този да остане трезвен му се струваше безпредметно.
Когато завърши кулинарното училище, не очакваше, че му предстои да сменя еднократните пелени на стари хора. Когато се дипломира, не си представяше сбръчкана, тресяща се плът, която се опира във врата му, докато помага на дъртаците да стават и да си лягат. Не беше мечтал да храни с лъжица старци, обзети още приживе от трупно вкочаняване.
Но на двадесет и три вече беше прекарал първия си инфаркт, след който стана негоден за работа в ресторант. Дългите смени и напрежението нямаше да се отразят благоприятно на здравето на човек със сърдечна недостатъчност.
Един ден приготвяше изискани ястия в луксозен френски ресторант в Бирмингам, а на следващия вече правеше сандвичи с пуешко и пържеше замразени картофи за сбирщина хлапетии, които нямаше да постигнат нищо в живота си.
Дълги години беше успявал да скрие зависимостта си от алкохола от своята съпруга. Превърна се в изкусен лъжец и измамник. Но когато колабира вследствие на втория инфаркт и докторът каза, че следващият запой може и да му е последен, лъжите му излязоха наяве.
От този ден не беше близвал.
Той протегна ръка и включи телефона си. Звъненето започна моментално. Той натисна червената слушалка, за да прекъсне връзката, и с това списъкът от пропуснати обаждания стигна до петдесет и седем за три дни. Номерът беше непознат и на екрана не се изписваше име, но Том знаеше кой се обажда.
Така или иначе, беше по-добре човекът от другата страна на линията да се беше опитал да се свърже с Тереза вместо с него. Явно се беше разприказвала и затова я бяха убили.
Подозираше, че се бяха паникьосали заради разрешението за разкопки, но нямаше нужда да го проверяват. Щеше да запази проклетите им тайни, точно както те бяха запазили неговата. Бяха сключили пакт. Знаеше, че според останалите той беше най-слабата брънка в споразумението им, но той все още имаше достатъчно сили, за да издържи.
Понякога, особено в труден ден, се беше изкушавал да признае всичко, за да се освободи от отровата. Беше му по-лесно, когато все още можеше да пие, за да потисне тези мисли.
Замисли се за онзи миг, както правеше всеки ден. Мамка му, не биваше да се съгласява. Трябваше да се опълчи срещу всички тях и да не се съгласява. Собственото му прегрешение бледнееше пред последиците от мълчаливото му покорство.
Веднъж дори се озова пред полицейския участък в "Олд Хил". Прекара там три часа и половина в напразни опити да успокои съвестта си. Стоя, седна, обикаля наоколо, седна отново. Плака, изправи се. И после си тръгна.
Ако беше намерил достатъчно сили да признае истината, вероятно щеше да изгуби жена си. Тя щеше да се отврати от неговата роля в събитията, които се бяха разиграли тогава — не само като жена, а и като майка. А най-ужасното беше, че Том не би могъл да я обвинява за това.
Той отметна завивката. Нямаше смисъл да се опитва да заспи. Беше напълно буден. Слезе надолу по стълбите. Имаше нужда от кафе, възможно най-силното.
Отправи се към кухнята и застина като статуя, когато стигна до масата.
На нея го чакаха една бутилка "Джони Уокър" със син етикет и една бележка.
Устата му пресъхна само при вида на кехлибарената течност. Бутилката с четиридесетградусово уиски струваше над сто паунда. Беше сред най-добрите купажи от малц и зърно; ролс-ройсът на блиндираните уискита. Тялото му откликна на вида на бутилката с такъв възторг, сякаш беше дошла Коледа. Той с усилие откъсна очи от уискито и се пресегна да вземе бележката.