Тереза не се съмняваше, че оплакването щеше да бъде прието сериозно. Източникът беше непочтен, но достоверен. Но беше принуден да замлъкне завинаги — за което тя никога нямаше да съжали.
Въпреки това, през годините след случилото се в дома в Крестуд, стомахът й се беше преобръщал при вида на сходна походка или цвят на косата, или на подобния начин, по който някой друг беше свеждал глава.
Тереза се изправи и се опита да се отърси от унинието, което я преследваше. С решителни крачки се отправи към кухнята и сложи единствената чиния от вечерята си и чашата за вино в съдомиялната.
Нямаше куче, което да изведе навън, нито котка, която да пусне вътре. Оставаше само последната вечерна проверка на заключващия механизъм на бравата.
Отново я обзе чувството, че е безсмислено да проверява дали е заключила; нищо не можеше да попречи на миналото да нахлуе в настоящето. Тя се отърси от тази мисъл. Нямаше от какво да се страхува. Всички те бяха сключили пакт и се придържаха неотклонно към него вече десет години. Единствени те петимата знаеха истината.
Знаеше, че е твърде напрегната, за да заспи веднага, но беше насрочила среща на подчинените си в седем сутринта и не биваше да закъснява за нея.
Влезе в банята и развъртя кранчето на топлата вода, като добави щедро количество соли за вана с аромат на лавандула. Уханието им мигновено изпълни помещението. Една дълга вана, заедно с изпитата по-рано чаша вино, щяха да й помогнат да заспи.
Халатът и сатенената пижама стояха грижливо сгънати върху коша за пране, когато тя влезе във ваната.
Затвори очи и се предаде на прегръдката на водата. Усмихна се на себе си, когато напрежението започна да се разсейва. Просто беше твърде чувствителна.
Тереза се чувстваше така, сякаш животът й беше разделен на две части. Първите тридесет и седем години "пр. Кр." както сама наричаше живота си преди дома в Крестуд. Тези години бяха приказни. Необвързана и амбициозна, беше решавала всичко сама за себе си. Не беше отговаряла пред никого.
Последвалите години обаче бяха различни. Сянката на страха беше съпътствала всяко нейно движение; беше ръководила всяка нейна постъпка, обуславяла всяко решение.
Спомни си нещо, което беше прочела някъде: съвестта не е нищо повече от страх да не те хванат. Тереза беше достатъчно честна да си признае, че за нея това беше напълно вярно.
Но тайната им беше опазена. Трябваше да бъде.
Изведнъж чу шум от трошене на стъкло. Но шумът не се чуваше отдалече. Идваше откъм кухненската й врата.
Тереза остана напълно неподвижна и напрегна слуха си за последващи звуци. Никой друг нямаше да чуе счупването на стъклото. Най-близката къща се намираше на повече от петдесет метра разстояние, от другата страна на плътна редица шестметрови кипариси.
Тишината в собствената й къща започна да се сгъстява около нея. След внезапния силен шум, покоят криеше заплаха.
Може би беше просто случайна проява на вандализъм. Или пък някои от учениците й в "Сейнт Джоузеф" бяха разбрали къде живее. Господи, дано беше това.
Кръвта бучеше във вените и пулсираше в слепоочията й. Тя преглътна в опит да освободи напрежението в тъпанчетата си.
Тялото й започна да реагира в синхрон с усещането, че вече не беше сама в къщата. Тя се надигна до седнало положение. Чу се силното плискане на водата, която се раздвижи във ваната около нея. Ръката й се подхлъзна на порцелановия ръб и дясната половина от тялото й отново потъна във водата.
От долния край на стълбището се разнесе шум, който сложи край на всяка надежда, че това е просто случайна проява на вандализъм.
Тереза знаеше, че времето й изтича. В една паралелна вселена мускулите на тялото й щяха да реагират на грозящата я опасност, но в тази тук и тялото, и умът й застинаха пред неизбежното. Тя знаеше, че вече няма къде да се скрие.
Когато чу проскърцването на стълбището, тя стисна очи и се насили да остане спокойна. Имаше нещо освобождаващо в това най-сетне да се изправи пред страховете, които я преследваха.
Когато усети студения полъх от отварянето на вратата, тя отвори очи.
Фигурата, която влезе в стаята, беше черна и безлична като сянка. Тъмни работни панталони и дебела блуза от полар под дългото палто. Вълнена маска покриваше лицето. Но защо точно мен? Разумът на Тереза се бунтуваше срещу това. Тя не беше най-слабата брънка във веригата.
Тереза поклати глава:
— Не съм казвала на никого.
Думите й едва се чуха. Всяко едно от сетивата й започваше да притъпява усещанията си, докато тялото й се подготвяше за смъртта.
Черната фигура направи две крачки към нея. Тереза се опита да я разпознае, но не успя. Можеше да бъде само един от четирима.