Зърна само как облечената в ръкавица ръка се плъзна от левия до десния край на гърлото му.
И това беше последното, което видя.
ГЛАВА 13
Ким върна слушалката на мястото й след третото телефонно обаждане. Надяваше се, че греши и че предстои да изгуби ценното време на някои особено важни личности. С удоволствие щеше да изтърпи Уди да й начука канчето, ако беше сгрешила. Нямаше да й достави никакво удоволствие, ако точно този път се окажеше права.
Някой не искаше онова място да бъде разкопано.
— Какво намери, Стейс? — попита Ким и седна на ръба на празното бюро.
— Дано си се настанила удобно, началство. Сградата, която все още съществува, е била част от по-голям комплекс, построен през четиридесетте години на миналия век. Била е проектирана като дом за войници с умствени увреждания, завърнали се от войната.
— Онези, които са били с физически увреждания, били настанявани в различни болници в региона, но най-силно засегнатите психически били изпращани в дома в Крестуд. В действителност на това място са държали затворени онези войници, които не можели да бъдат интегрирани обратно в обществото. Говорим за машини за убиване, които не се спират пред нищо.
— В края на седемдесетте всичките тридесет и пет души там вече се били самоубили или починали по естествен път. След това сградата е използвана като трудововъзпитателно училище.
Ким потръпна. Терминът беше излязъл от употреба, но беше означавал по-скоро затвор за непълнолетни, отколкото истинско учебно заведение.
— Слушам те.
— Има всякакви ужасни истории за малтретиране и тормоз, случили се през осемдесетте години. Имало е разследване, но няма повдигнати обвинения. В началото на деветдесетте сградата е започнала да функционира като дом за осиротели момичета, но славата й на място за проблемни младежи е останала. Заради съкращения в бюджета и планови ремонти в началото на новия век сградата е била вече със затихващи функции, а през 2014-та година е била напълно опожарена.
— Имало ли е ранени?
Стейси поклати отрицателно глава.
— Не намерих нищо по въпроса във вестниците.
— Добре тогава. Кев, Стейс, започнете да правите списък на хората, които са работили там. Искам да видя…
Факс машината изведнъж оживя и тя млъкна.
Всички знаеха какво ще пристигне и всички знаеха какво щеше да пише там.
Брайънт взе документа и го прегледа набързо. Застана до бюрото на Стейси и протегна към нея служебната биография на Тереза Уайът.
— И така, колеги, вече имаме първия от списъка.
Всички се спогледаха, докато осмисляха чутото. Настъпи мълчание.
А в него отекна телефонен звън.
ГЛАВА 14
— За Бога, началство, намали. Това не ти е "Кавазаки Голдуинг".
— Мерси за инфото, но такова чудо няма.
— Нали знаеш, че няма как да стигнем навреме, за да го спасим?
Ким намали скоростта, когато забеляза жълтата светлина на приближаващия светофар на Падмор Роуд, но размисли и натисна газта, за да мине, преди да е светнало червено. После профуча по двупосочната улица край търговския център "Мери Хил", като караше на слалом между колите.
— А знаеш ли, че нямаш сирена?
— Ох, Брайънт, отпусни се малко. Все още не съм затрила нито теб, нито себе си — каза тя и го погледна през рамо. — По-скоро се тревожи за раната на лявата си ръка.
По време на оперативката беше зърнала контузията през ръкава на ризата му.
— Драскотина.
— От тренировката по ръгби снощи?
Той кимна.
— Трябва да спреш, сериозно. Или си твърде стар, или си твърде бавен за тази игра. Каквото и да е, ще пострадаш.
— Мерси, началство.
— Всяка следваща контузия е по-сериозна от предишната, така че наистина е време да се откажеш.
На следващия светофар й се наложи да спре колата. Брайънт откачи лявата си ръка от дръжката над главата си и я раздвижи.
— Няма начин, началство. Ръгбито е моят Ян.
— Твоят какво?
— Ян, началство. Баланс. Ин и Ян. Жената ме кара да ходим на спортни танци всяка седмица. Ръгбито ми помага да постигна равновесие.
Ким профуча през следващото кръгово, без да обръща внимание на клаксоните, които звучаха зад гърба й.
— Значи се връткаш на дансинга, а после постигаш равновесие, като се гушкаш с други космати мъжаги?
— Нарича се спорна топка, началство.
— Нищо не съм казала — тя се обърна към него и го погледна, опитвайки се да скрие усмивката си. — Само не мога да разбера как точно реши да споделиш с мен този факт, при това доброволно. Сигурно знаеш, че не беше добра идея?