Тереза усети как собственото й тяло я предаде, когато между краката й потече урина и се сля с ароматизираната вода.
— Кълна се… не съм…
Думите на Тереза заглъхнаха, докато тя се опитваше да повдигне тялото си до седнало положение. Ваната беше хлъзгава заради сапунената пяна.
Въздухът се врязваше в гърдите й при всяко вдишване, докато тя си блъскаше главата как да помоли за милост. Не, тя не искаше да умре. Още не. Не беше готова. Имаше толкова много неща, които искаше да направи преди това.
Изведнъж си представи как дробовете й се пълнят с вода и се издуват като празнични балони.
Тя протегна умолително ръка и най-сетне успя да проговори:
— Моля те… моля те… не… не искам да умра…
Фигурата се надвеси над ваната и постави облечените си с ръкавици ръце върху двете й гърди. Тереза почувства как я притискат надолу към водата и се помъчи да се изправи. Трябваше да се опита да обясни, но натискът на ръцете върху гърдите й се усили. Тя направи още един отчаян опит да измъкне тялото си на повърхността, но беше безнадеждно. Гравитацията и натискът бяха по-силни от нея.
Миг преди водата да покрие устните й, от гърдите й се откъсна един последен стон:
— Кълна се…
Преди да успее да довърши, Тереза видя как мехурчетата въздух излизат през носа й и изплуват на повърхността. Косата й обгърна лицето.
Фигурата проблясваше през водната бариера.
Тялото на Тереза започна да се съпротивлява на липсата на кислород, тя се опита да обуздае паниката, която се надигаше в гърдите й. Размаха ръце и за момент успя да отмести чуждата ръка от гръдната си кост. Вдигна глава над водата и погледна отблизо студените, пронизващи очи. Прозрението пресече последния й дъх.
Мигът на объркване даде възможност на нападателя й отново да заеме предишната си позиция. Две ръце притиснаха тялото й под водата и този път го задържаха там.
В съзнанието си тя все още не можеше да повярва на това, което беше открила, дори когато мислите й започнаха да угасват.
Тереза беше осъзнала, че нейните съучастници дори не можеха да си представят от кого трябва да се страхуват в действителност.
ГЛАВА 2
Ким Стоун заобиколи мотоциклета "Кавазаки Нинджа", за да нагласи силата на звука на своя айпод. Колоните танцуваха от сребърните звуци на "Лято" на Вивалди, докато се носеха към любимия й момент: краят на музикалното произведение, който носеше името "Буря".
Тя остави гаечния ключ на работната маса и избърса ръцете си в един парцал. Впери поглед в мотоциклета "Триумф Тъндърбърд", който беше реставрирала през последните седем месеца, и се зачуди защо машината не я беше обсебила и тази вечер, както обикновено.
Погледна часовника си. Почти единадесет вечерта. Останалите от нейния екип сигурно вече изпълзяваха от "Кучето". Въпреки че не близваше алкохол, тя излизаше със своите хора, когато беше на мнение, че го е заслужила.
Тя отново взе гаечния ключ и се отпусна на колене върху работната подложка на земята до мотоциклета.
Нямаше повод за празнуване.
Изкривеното от ужас лице на Лора Йейтс изплува пред очите й, когато бръкна с ръка във вътрешностите на мотора и стигна до задния край на коляновия вал. Намести гаечния ключ върху гайката и започна да го върти напред-назад.
Три осъдителни присъди по обвинения в изнасилване щяха да изпратят Терънс Хънт в затвора за много дълго време.
"Но не и достатъчно дълго", каза си Ким.
Защото беше имало и четвърта жертва.
Тя отново завъртя ключа, но гайката отказваше да се затегне. Вече беше сглобила лагера, зъбното колело, затягащата шайба и ротора. Гайката беше последният елемент от мозайката, а проклетото чудо не искаше да се захване към заключващата шайба.
Ким впери поглед в гайката и безмълвно й се закани, с надеждата тя да се помръдне. Без успех. Насочи целия си гняв към дръжката на гаечния ключ и го напъна с всички сили. Резбата се счупи и гайката се завъртя свободно.
— Мамка му! — изкрещя тя и метна ключа в другия край на гаража.
Лора Йейтс беше треперила на свидетелската скамейка, докато беше разказвала какво е да те завлекат зад църквата и да те изнасилват многократно в продължение на два часа и половина. Всички бяха видели колко й беше трудно да седи на стол. Три месеца след нападението.
Деветнадесетгодишното момиче седя в залата, докато произнесоха всяка една от осъдителните присъди. А след това стигнаха до нейния случай и до онази дума, която щеше да промени живота й завинаги.