Нямаше как да разбере със сигурност дали Колби впоследствие се беше влюбил в нея.
Чувстваше се добре зад кормилото на сексапилната двуместна кола на Брандън. Колби се наслаждаваше на плавното превключване на скоростите и на маневрения волан. Тесният планински път беше истинско предизвикателство, което и той, и колата приемаха с настървение.
— Ако не намалиш, кучето ми ще повърне — обясни Даяна от другата седалка. Шибидахът беше отворен и главата на огромното куче, свряно в малкото пространство зад седалките, се показваше през отвора.
— Шофирам си съвсем нормално — рече Колби с усмивка. — Но ще ти кажа едно нещо, ако кучето ти повърне в тази кола, ще трябва ти да обясниш на Брандън.
— Не бих посмяла. Брандън обича колата си.
— Да. Хлапето умее да шофира. Исках да има добра, маневрена кола.
— Не одобрявам бързите коли и надпреварата, докато шофираш. Аз си харесвам моя буик.
— Както казва майка ти, понякога си много задръстена. Добре, че се появих аз, в противен случай, щеше да прекараш живота си със старомодната си представа за колите особено зад волана на скучната кола с четири врати. И когато навършиш четиридесет, щеше да си толкова отегчена от себе си, че да полудееш. Време е да се научиш да живееш.
Тя му хвърли замислен и игрив поглед.
— Предполагам, ти ще ме научиш?
Колби се ухили.
— Считам го за своя привилегия в ролята си на твой съпруг. Сега, когато си омъжена за мен, животът ти ще се промени, скъпа.
Моят също, добави наум Колби. Той бутна Спектър с ръка, за да може да погледне в огледалото за обратно виждане. Доволен, че всичко е ясно, той насочи вниманието си към пътя, пред себе си, който започваше да се разширява.
Животът определено направи изненадващ завой, но на Колби му харесваше. Мислеше си, колко ли време ще е нужно на Даяна да приеме съдбата си, както той приема своята. Тя все още се бореше с емоциите си и огромните промени, настъпили в живота й това лято. Той знаеше, че дълбоко в себе си тя все още се страхува.
Той също, но поради различни причини. Колби осъзна, че няма да се успокои, докато Даяна не намери покой и приеме драстичните промени в живота си.
А докато я изчакваше да се адаптира към ролята си на съпруга и майка, той не желаеше Арон Краун да я подвежда с обещания за блестяща кариера в „Карутърс и Иейл“.
— Колби? Нещо не е наред ли?
— Не, скъпа. Мислех си за някои проблеми със сюжета.
— Как да измислиш ужасяващи номера за „Кървава мъгла“?
— Не съвсем. Вече написах ужасяващите епизоди. Мислех си как героят да спаси прекрасната дама.
— Тя в какво се е забъркала?
— В капан.
— Аха, и героят трябва да я освободи?
— Нещо такова. — Колби реши да се постарае, дори и прекрасната дама да не желаеше да бъде освобождавана.
Пристигнаха във Фулбрук Корнърс късно вечерта, а на следващия ден Колби се върна към работата си върху „Кървавата мъгла“. Напоследък беше изоставил работата и ставаше нетърпелив от бавния напредък на книгата.
Той не беше напълно безчувствен към отношението на Даяна към кариерата й, помисли си той, докато отваряше файла на трета глава от „Кървавата мъгла“ в компютъра. Знаеше как ще се почувства ако някой му кажеше, че трябва да зареже писането, като самоубийство.
Но той не я молеше да зареже кариерата си. Просто искаше да му се довери достатъчно и да се оттегли за малко, докато нареди приоритетите си.
Амазонките бяха неотстъпчиви, упорити, войнствени. Очевидно имаха нужда от силен мъж, който да ги овладее и да им покаже какво е да си обгрижена жена.
Колби се усмихна лукаво на себе си, когато трета глава се появи на екрана. Даяна би го удушила, ако знаеше за какво си мисли. Той не беше виновен, че понякога тя провокираше примитивната му природа.
Колби се загледа в последния параграф, който беше написал, преди да заминат за Портланд:
Банър коленичи на върха на водопада и се загледа във водата, докато тя се превръщаше в кърваво червена на светлината на изгряващото слънце. Той знаеше, че някой ден щеше да се върне в пещерата зад воала от гърмяща вода. Предишната нощ силите се задействаха, докато той спеше в нишата и сънуваше деня, когато отново се завръща тук.
Но разбираше, че този ден е далеч в бъдещето. Беше едва на седемнадесет години. Имаше много да научи, преди да се завърне и да разкрие древните тайни зад водопада. Знаеше, че първото нещо, което трябва да направи, е да се превърне в мъж. Банър се чудеше колко ли време е необходимо за това и не разбираше, че самият факт, че задава този въпрос, означава, че процесът е започнал.
Не беше трудно да се познае откъде Колби беше почерпил вдъхновение за тази история, помисли си той и се зае с работа. Не беше забравил нощта, която прекара в пещерата „Окованата жена“, когато беше тийнейджър. Оттогава я сънуваше.