— Казах ти, онази приятелка ми разказваше подробно за всичките си срещи.
— Какво се случи с нея?
— Свърши зле. Забременя и се наложи да напусне училище. После никога вече не я видях.
— Е, ние попе не трябва да се тревожим, че ще ти се случи такова нещо, нали? Ти вече си бременна и отдавна не ходиш на училище. Боже, жено, мисля, че си идеалното гадже за пич като мен. — Колби затаи дъх, докато я предизвикваше. Единственото нещо, за което Даяна не можеше да се шегува, беше нейната бременност.
— Предполагам, че е така — тихо отвърна тя. В очите й танцуваше лукаво пламъче. Тя посегна да откопчае ципа му.
Колби беше омаян. В нея имаше истинска страст. Той почувства вълнуващо облекчение, сякаш отнеха от раменете му огромно бреме. Усмихна се и промъкна ръка нагоре под блузката й.
— Няма ли да е по-лесно, ако я разкопчаеш?
— Разбира се. Но първо трябва да поровиш по гърдите на момичето. Ако започнеш да разкопчаваш блузата й направо, тя ще се почувства длъжна да протестира.
— Разбирам. По този начин тя може да се преструва, че не разбира какво се случва, докато вече не е късно да отметне ръката ти.
— Точно така. — Той простена от удоволствие, когато намери закопчалката на сутиена й и го освободи. — О, скъпа — прошепна той и хвана гърдите й в ръце. — Харесва ми. Много, много, много.
— Сега ли да ти кажа да спреш? — попита невинно Даяна.
— Ако го направиш, ще полудея. — Той измести левия си крак и сподави дъх, щом ръчката за скоростите отново го натисна. — По дяволите.
— Колби, добре ли си?
— Да — рече той без дъх. Не желаеше да спира точно сега, когато беше толкова възбуден. — Можеш ли да се повдигнеш малко?
— Така ли?
— Да. Леко, скъпа. По-леко. Ципът ми…
— О, съжалявам. Нека го отворя до долу.
— Не. Почакай малко. Не така. Вътре май нещо става. Нека аз го отворя. — Колби напипа ципа и започна да го сваля внимателно.
— Прозорците се замъглиха.
— Така и трябва — информира я Колби, докато се опитваше да си намери по-удобно място. — Замъглените прозорци са от съществено значение за ситуацията.
— Но нощта е толкова красива. Даяна посегна с ръка да избърше предното стъкло.
— Даяна. Ще ме съсипеш завинаги.
— О. Сега разбирам защо оставяш прозорците замъглени.
— Така ли? И защо? — изломоти гой, щом тя отново легна в скута му.
— За да не могат другите актьори да те видят.
— Какво по дяволите? Какви са тези други актьори? Само не ми казвай, че още някой е паркирал тук. Не чух да идва друга кола. — Колби се извърна и се вгледа през задното стъкло. — Не виждам друга кола.
— Ей там. В момента паркира, виждаш ли? Не можеш да чуеш двигателя. Шумът от водопада е много силен.
— Изключил е светлините си — бавно каза Колби, докато се взираше в слабото отражение на лунната светлина върху елегантната броня на колата. Формата на тази броня му навя спомени.
— Може би не иска да ни безпокои.
— Да се махаме — внезапно каза Колби. Той повдигна Даяна от скута си. — Хайде, скъпа. Премести се там.
— О, главата ми. — Даяна разтърка върха на главата си, която удари в покрива. — Не ми казвай, че се срамуваш, че някой може да ни познае. Вероятно са двойка тийнейджъри, които са тук по същата причина, поради която и ние сме тук.
— Всички в града познават тази кола. Достатъчно много са я виждали, докато Брандън беше тук. — Той превъртя ключа на стартера.
— Ще си помислят, че Брандън е в нея.
— Утре, когато научат, че аз съм карал колата, ще разберат, че двамата с теб сме били вътре. Забрави. И без това в града се говори достатъчно много за нас. Няма да позволя на хората да казват, че Савагар не се е променил ни на йота през последните двадесет години. Ще си умрат от смях в пощата.
Колби завъртя колелата, щом двигателят запали. Малката мазда изхвърча от паркинга и влетя в Ривър Роуд. Не запали светлините, докато не се отдалечи на сто фута от водопада.
После погледна в огледалото за обратно виждане и разбра, че другата кола го следва. Черният корвет беше точно зад него.
Пета глава
— Колби, какво има? Защо намаляваш? — Даяна се обърна и се взря в тъмния силует на колата, която ги следваше по петите. Не виждаше нищо, освен светлината на фаровете.
— Опитвам се да кажа на този зад нас, че не съм в настроение за надпревара.
— Смяташ, че е някакво хлапе, което иска да те предизвика да се състезавате?
— Някои неща не се променят, особено в малки градчета като Фулбрук Корнърс.
— Стари спомени ли ти навява? — попита небрежно Даяна.
— Направо ме подлудява.
— Но той не ни подминава. — Даяна с изненада затаи дъх. — Колби, наближава ни. Ето го. Ще ни блъсне, ако не внимава.