— Утре ще проверя. Ще говоря с Джил и с новия, Рой Барнс, който е на негово място сега.
— Добра идея. — Даяна мушна ръце между коленете си, за да спре треперенето.
— Ако можехме да видим колата по-добре.
— Ти каза, че е корвет?
— Стар корвет. Класик.
— Като онзи, който ти си шофирал навремето?
Колби не отговори на въпроса й, а рече замислено:
— Еди Спунър би си спомнил, ако е поправял подобна кола. Утре ще говоря и с него. Сигурна ли си, че си добре, скъпа?
— Добре съм, честно.
— Адреналинът ще спадне след малко. Поеми си дълбоко въздух.
— Вече го направих. Може би наистина съм водила затворен живот като ученичка в гимназията. Мисля, че не ме бива за този див начин на живот.
— Не се занасяй. Ти си смела, жено. Дори не изкрещя. Държа се като герой.
— Благодаря, господин Савагар. Не мога да ви обясня какво значи това за мен. — Но Даяна осъзна, че се усмихва. Колби беше прав. Адреналинът бавно спадаше. — Мога ли да ви направя комплимент за шофьорските ви умения? Много впечатляващи. Дори и без кожено яке.
— Благодаря.
— Какво е тук смешното? — попита Даяна.
— Просто си мислех. За пръв път се надбягвам с жена в колата.
— Радвам се, че правим някои неща по начин по-различен от времето, когато за първи път си ги правил тук във Фулбрук Корнърс.
— Всичко е различно с теб, Даяна. Не го забравяй.
Направи й впечатление внезапното напрежение в гласа му. Тя замълча за момент, докато Колби завиваше по тясното мостче над реката.
— Колби?
— Да, скъпа? — замислено рече той, но умът му беше някъде другаде.
— Ти си невероятен шофьор.
Той я погледна изненадано.
— Благодаря.
— Радвам се, че тази нощ беше ти зад волана, а не аз или Брандън.
Нещо в гласа й привлече вниманието му.
— Защо го казваш?
— Защото мисля, че онзи в колата търсеше кръвопролитие, не само надпревара. Мисля, че който и да е бил, с удоволствие щеше да ни натика в реката, ако имаше тази възможност.
— Скъпа, успокой се. Въображението ти се развихря. Сигурно е бил някой тийнейджър, който търси екшън по Ривър Роуд. Както ти казах, някои неща никога не се променят.
— Онзи беше истински терорист, Еди. Не беше просто хлапе, което се опитва да се надпреварва. Търсеше кръвопролитие. Дори Даяна го усети, въпреки че й казах, че случилото се е просто нормална надпревара по Ривър Роуд. Но не беше така, не поне както го правихме ние преди двадесет години. Толкова много ли са се променили нещата оттогава?
Еди Спунър въртеше кутията от бира в ръцете си и оглеждаше неприветливия си заден двор, огрян от лунната светлина.
Колби се облегна на хлътналото стъпало и проследи погледа на Еди. Обраслото с плевели пространство зад порутената къща се беше превърнало в гробище за стари автомобили. Лунната светлина се отразяваше в скелета на стар шевролет и един форд. В края на входната площадка имаше куп ръждясали авточасти. Тъмна пирамида от стари гуми се издигаше в сянката до голям навес.
— Днес не правят много състезания по Ривър Роуд — най-после каза Еди бавно. — Поне аз не чувам да правят. Някои от местните хлапета не се стърпяват и понякога се предизвикват, както едно време, но това не се случва често. Мислиш, че онзи снощи е карал корвет?
Колби кимна.
— Черен. По-стар модел.
— От преди двадесет години? — многозначително попита Спунър.
— Не, не толкова стар. Но достатъчно стар, за да ми навее някои спомени.
— Ти май си се хванал на онзи, а?
— Да, хвана ме неподготвен — грубо обясни Колби. — Но го прецаках на онзи завой до моста. Осъзна твърде късно, че се движи прекалено бързо. И си изпусна нервите. Докато се опомни, с Даяна бяхме далеч.
— Винаги си знаел как да се оправяш с такива. Добре, че снощи не е бил синът ти там.
Колби поднесе кутията с бира до устните си.
— Брандън е добър шофьор. Аз го учих. Но никога не се е надбягвал по Ривър Роуд. Снощи сигурно можеше много да загази. Онзи в корвета познаваше пътя много добре. Това ме наведе на мисълта, че търси кръвопролитие. Познаваше пътя и се опита да ме натика в реката.
— Сигурно си е помислил, че си забравил пътя. Това са двадесет години.
— Това означава, че онзи в корвета е знаел, че аз съм зад волана.
Еди му хвърли бърз поглед.
— Не мислиш, че е знаел, нали?
— Не знам какво да мисля, Еди. Не искам някакъв самонадеян ненормалник да си мисли, че може да подлага на риск Даяна. Искам да му стане много ясно, че може да му струва животът, ако отново се опита да направи нещо такова.
— Преди да му го кажеш, трябва да го намериш — отбеляза Еди.
— Затова идвам при теб тази вечер. Реших, че може да знаеш, ако наоколо се е появил подобен корвет.