Джил замислено отпи от уискито.
— Ти стоеше до гроба под дъжда, студен и горд като самия Луцифер. Спомням си, че в ръце държеше бебето си, и каза на Маргарет Фулбрук да върви по дяволите. Каза, че двамата с Брандън ще се оправите и сами. Всички те чуха. И месеци наред говориха за това. Никой никога не беше казвал на член от семейство Фулбрук да върви по дяволите.
— Колко ужасно — прошепна Ивлин, очевидно поразена от чутото. — Да те отпрати просто така с бебе на ръце, когато ти самият си бил едва ли не дете.
— Време беше да порасна — рече Колби и сви рамене.
— Знаеш ли, — тихо рече Джил. — В деня на погребението разбрах, че ти наистина ще се справиш. Винаги съм си мислел, че имаш качествата, че е необходимо да се вземеш в ръце, за да излезе нещо от теб, но в онзи ден наистина осъзнах, че ти ще го направиш.
— Хората се променят — замислено отбеляза Ивлин. — Няма да се изненадам, ако разбера, че през годините Маргарет Фулбрук се е замисляла за това.
— Ще ви назова човек, който не се е променил — рече Колби. — Това е Хари Овена.
— Хари Гедж? Помощникът на госпожа Фулбрук? — Ивлин отправи въпросителен поглед към Колби.
— Да.
— Той не е много приятен човек, нали? Често съм се чудила защо Маргарет Фулбрук го държи до себе си.
— Защото й се подчинява безпрекословно — обясни Джил на съпругата си. — Малцина във Фулбрук Корнърс биха приемали заповедите на някой от семейство Фулбрук, както Хари.
— А защо Хари се е посветил на госпожа Фулбрук? — попита Ивлин с искрено любопитство.
— Ако питаш мен, защото си мисли, че след смъртта на Маргарет ще откачи малко пари. — Джил разклати уискито в чашата си. — Няма кой да наследи богатството на Фулбрук, освен фондация „Фулбрук“ към общинската болница. Синтия беше единствената наследница. Маргарет е станала много зависима от Хари Гедж, а той насърчава тази зависимост.
— Ами Брандън? — попита Ивлин. — Синът на Колби е внук на Маргарет Фулбрук.
— Преди много време тя даде ясно да се разбере, че Брандън никога няма да получи и пени от парите й — обясни Колби. — И аз искам точно това. Деветнадесет години тя не се сети за него. Нека да продължи да не му обръща внимание.
— Нещата във Фулбрук Корнърс не са каквито бяха преди двадесет години, Колби — рече Джил. — Дори Маргарет Фулбрук не е същата.
— Можеше да ме заблуди — рече Колби провлачено.
— Доста време отсъстваше, Колби. Както каза Ивлин, нещата се променят. Хората се променят.
— Може би. — Той не вярваше, че нещо може да се промени във Фулбрук Корнърс, но не желаеше да спори с един от малцината си приятели от преди двадесет години. — Извини ме за секунда. Просто искам да видя какво става с Даяна. Връщам се веднага.
Намери я до плота, с изтръпнали от напрежение рамене, да реже доматите. Той знаеше, че е чула разговора във всекидневната. Колби се приближи, обгърна я с ръце и нежно взе ножа от ръцете й.
— Отпусни се, скъпа. Както си тръгнала, ще си направиш маникюр за постоянно.
— Колби, не мога да се върна в стаята.
— Не ставай глупава — рече той с любов. Прегръщайки я той се опитваше да довърши рязането на доматите с ножа. — Разбира, се, че можеш да се върнеш. Още повече, че ти наистина ще се върнеш там.
— Те ще разберат истината — тихо изстена тя. — Рано или късно всички ще узнаят.
— Какво ще узнаят?
— Че историята се повтаря, че се жениш за мен, защото съм бременна. Всички във Фулбрук Корнърс ще клюкарстват. Как можа да кажеш на Ивлин, че искаш да имаш семейство отново и то веднага? Тя не може да не се досети за истинската причина.
Колби удави протеста й с бърза и силна целувка.
— Шшт. Сега ме чуй добре. Първо, преди някои да разбере, че си бременна, двамата с теб отдавна ще сме напуснали Фулбрук Корнърс. Тук сме само за лятото, нали си спомняш? След няколко седмици няма да сме тук. Второ ти си зряла жена, а не осемнадесетгодишно момиче. Много ще се радвам, ако се държиш като възрастен човек, каквато си. Няма да ти позволя да се криеш в кухнята.
— Не се крия.
Той не коментира отговора й.
— Трето, семейство Торп са свестни хора. Те няма да разпространят новината. Четвърто, може да ти се стори и шокиращо, Даяна, но ако смяташе да им съобщиш за бременността си тази вечер, те щяха да си помислят, че сме го планирали, тъй като имаме вид на хора, които са достатъчно възрастни, за да знаят какво вършат.
Тя го изгаряше с поглед през миглите си.
— Искаш да кажеш, че на нашата възраст ние не можем да правим такава грешка?
— Точно така.
— Но ние наистина допуснахме тази грешка. Онази нощ в пещерата „Окованата жена“ поехме безумен риск. Точно като двойка тийнейджъри.