— Няма нищо — великодушно рече Колби. Той се надигна внимателно, за да поеме от ръцете й чашата с чай.
— Съжалявам, че те разтревожих, като се прибрах късно.
— Предполагам, че съм малко изнервена след това, което се случи на Ривър Роуд.
— Аз също. Всъщност, мисля, че ще прекъснем лятната си ваканция в този живописен Фулбрук Корнърс.
Тя го погледна изненадано.
— Така ли? Защо? Ти искаше да прекараме цялото лято тук.
— Мога да довърша „Кървавата мъгла“ и в Портланд.
— Колби, не разбирам. Какво те кара да променяш решението си така внезапно? Заради нападението на Хари тази нощ ли?
— Не точно. Най-после започнах да си задавам въпроса, който всички ми задават.
— Кой въпрос?
— Защо по дяволите, се върнах във Фулбрук Корнърс след всичкото това време?
— Имаш ли отговор? — тихо попита Даяна.
— Онази вечер казах на Джил, че сигурно се върнах, за да се срещна с теб. Е, срещнах те и се ожених за теб. Така че, тръгваме, веднага щом мога да се движа, без да имам усещането, че ще се разпадна.
— Колби, толкова ме е яд да те виждам, че страдаш. Искаш ли още чай?
— Не, благодаря, скъпа.
— Помагат ли ти хапчетата против болки?
— Болката ми не е менструална, така че нищо чудно, че не действат така добре.
Шеста глава
Колби лежеше още свит на дивана, когато на другия ден по обяд пристигна Джил Торп. Той вдигна поглед от записките си върху „Кървавата мъгла“ и се усмихна иронично зад гърба на Даяна, докато тя отваряше вратата. Джил забеляза усмивката и вдигна рошавите си посивели вежди, но не каза нищо.
— Толкова се радвам, че се отбиваш — рече Даяна и покани Джил в стаята. — Когато видях съпругата ти пощата днес сутринта, й казах, че съм убедена, че нещо трябва да се направи. Колби изрично ми нареди да не казвам на никого, но като видях Ивлин, не се стърпях. Заповядай, седни. Ще донеса кафе. — Тя погледна към Колби. — Искаш ли още една чаша, Колби?
— Благодаря, скъпа. С удоволствие. И още малко от онези бисквитки, които купи от магазина?
— Връщам се веднага. — Тя забърза към кухнята.
Джил потупа Спектър и седна удобно в креслото от другата страна на дивана. Погледна към Колби одобрително.
— Е — рече сухо Джил, — доколкото разбирам, ти благородно си страдаш, след като си станал жертва на жесток, безпричинен побой.
— Познаваш ме. Джил. Може да съм всичко останало, но съм и благороден.
— Аха. — Той насочи поглед към празния поднос, поставен близо до дивана, към купа книги и списания, подредени върху масата, внимателно наредените възглавници и празната кафена чаша. — Знаеш ли какво си мисля?
— Какво?
— Мисля, че току-що си открил една от малките радости на брачния живот и й се наслаждаваш. Някога, преди да те е обгрижвала така жена, Колби?
— Не си спомням такова нещо — откровено отвърна Колби. И се усмихна. — Мъжът лесно свиква.
— Изглежда ти понася, както водата на патицата. От това, което разбрах, предположих, че си на смъртно легло, но нямаш вид на човек, който всеки момент ще предаде Богу дух. Какво всъщност стана?
— Няколко ожулвания и още толкова по ребрата. Няма счупено. Малко ме боли, но Даяна ми дава някакви женски лекарства. И ми действат добре.
— Женски лекарства ли? Това пък какво е?
— Познай.
Изражението на Джил се проясни.
— Разбирам, от онези.
— Да, от онези.
— И действат ли? — попита заинтригуван Джил.
— Както казах на Даяна, нямам менструални болки.
— Сигурно е голямо облекчение за теб. Искаш ли да ми кажеш какво се случи снощи?
— Даяна не е ли разказала всичко на Ивлин? Разбрах, че добре са си побъбрили в пощата тази сутрин.
— Надявам се, не си сдъвкал Даяна, като си разбрал, че е говорила с Ивлин. Тя наистина е разстроена.
— Знам. Затова не й се разкрещях, когато ми призна, че се срещнала случайно с Ивлин и й изпяла всичко. — Колби се изсмя. — Трябваше да я чуеш как ми се разкрещя снощи, когато най-накрая се прибрах. Мислела си, че съм се запил. Наистина беше започнала да ми вдига кръвното, но изведнъж разбра какво се е случило.
Джил го погледна, развеселен.
— Съпругите са склонни да вдигат скандали. Когато престанат да се суетят за такива неща, тогава е ред на теб да се притесниш. Та какво се случи снощи?
Колби вдигна рамене и смръщи вежди, щом ребрата му запротестираха.
— Всичко стана много бързо. Хари ме сгащи сам докато се връщах от Спунър. Сменях гумата.
— Не е най-удобната поза, когато Хари е наблизо.
— Да. Разбрах. Опита да се възползва от възможността да си отмъсти за едно време. Сякаш историята се повтори от преди двадесет години.