— Кой спечели този път?
— Беше равен мач. Окуражих Хари, че трябва да е до волен от резултата.
— Съмнявам се, че ще е доволен. Имал е удобен случаи да те намери на безлюден път, докато сменяш гума.
Колби дълго гледа Джил.
— Да, и на мен ми хрумна същото. Сигурно ме е проследил до Спунър. Може да е сложил нож в някоя гума, докато с Еди пиехме бира в задния двор. После е тръгнал след мен, изчаквайки да открия, че имам спукана гума.
— Искаш ли да поговоря с Рой Барнс?
— Не, защото нямам намерение да предприемам нещо. Случилото се е между Хари и мен, и има давност двадесет години. Няма нищо общо с Барнс или когото и да бил друг.
— Предполагах, че така ще решиш. Но може да имаш проблем, докато убедиш Даяна да забрави историята. Тя не е на себе си.
— Мога да се оправя с Даяна.
— Кой каза, че можеш да се оправиш с Даяна? — Тя му хвърли унищожителен поглед от кухненската врата. В ръце държеше поднос с чаши. — Колби, това не е въпрос на мъжество, става въпрос за закона. Няма да позволя този овен да те налага, и да се измъква все едно нищо не е станало.
— Скъпа, — успокоително рече Колби, — няма защо да се разстройваш повече затова. Всичко приключи.
— Далеч не е приключило.
Джил се намеси:
— Ако това ще те утеши в някаква степен, Даяна, снощи Хари не се е отървал невредим. Видели са го да влиза с кадилака на Маргарет Фулбрук в града тази сутрин. Изглеждал здраво ожулен от падането върху настилката. Разбирам, че мачът е приключил наравно.
— Това не е професионален бой за награди — разгневи се Даяна. — А съвсем определено безпричинно нападение.
— Даяна, мисля, че трябва да взема още една таблетка — бързо рече Колби. — Ще ми донесеш ли една и чаша вода?
Вниманието й тутакси се насочи към състоянието му.
— Разбира се. Джил, заповядай, вземи си кафе. Връщам се след няколко минути. — Тя остави подноса и забърза към стълбите.
Джил я проследи нагоре по стълбите и бързо се усмихна на Колби.
— Не можеш вечно да се преструваш на ранения герой. Рано или късно раните ти ще зараснат.
— Междувременно ще се възползвам от всяка възможност, която ми се предоставя. Между другото, Джил, с Даяна заминаваме след ден-два.
— Мислех, че ще си тук цяло лято.
— Промених решението си.
— Заради Хари ли?
— По дяволите, не, не заради Хари. — Колби вдигна чашата си с кафе. — Заради нещо друго. — И разказа на Джил накратко за случилото се на Ривър Роуд.
— Черен корвет? Не се сещам за някой, който шофира такъв наоколо — замислено рече Джил.
— Еди Спунър също не се сеща.
— Той ще знае, ако наоколо има такава кола.
Колби кимна.
— Да, но самият факт, че той нищо не знае, ме тревожи. Много прилича на историята с номерата, които някой устройваше на Даяна, докато живееше в онази къща.
— Все още ли смяташ, че не само приятелката на сина ти е замесена в онези инциденти?
— Не знам, Джил. Само знам, че онези номера някак се връзват с проклетникът, който се надпреварваше с нас на Ривър Роуд. Може някой друг, освен Хари Гедж, да ми има зъб, и ако е така, този няма да ни нападне открито като Хари. Той заплашва Даяна. Трябва да я изведа оттук.
— Разбирам те. И аз бих направил същото, макар че всичко е толкова неясно.
— Нали ще държиш под око ситуация, в случай, че нещо ново се появи?
Джил кимна с мрачно изражение.
— Ще ти се обадя, ако разбера нещо.
— Благодаря.
Внезапната тишина на горния етаж накара Колби да погледне през рамо. Даяна стоеше на площадката с шишенцето с хапчета в ръка. Тя го гледаше с широко отворени очи, а той се зачуди какво точно беше дочула.
— Колби?
Той се усмихна насърчително и каза първото нещо, за което се сети, и което щеше да я разсея:
— Успокой се, скъпа. Нали искаше да се върнеш на работа в „Карутърс и Иейл“?
Зовът на пещерата беше по-силен от всякога. Трябваше да остане. Разкъсвана между отчаяната, безмълвна необходимост и потребността да избяга, тя се вкопчи в задаващата се гореща пролет. Нищо не можеше да направи, докато войнът не се върнеше за нея. Беше безпомощна.
Нозете й бяха влажни. Погледна надолу и видя, че някаква течност се стичаше по пода на пещерата към входа. Течността беше кърваво червена и се стичаше между бедрата й.
Скоро болката щеше да се появи. Толкова се боеше от болката.
Даяна отвори рязко очи. Полежа неподвижна за известно време, като се опитваше да се върне в реалността на спалнята си в Портланд. Изминаха две седмици, откакто Колби доведе нея и Спектър в града. От седмица ходеше на работа в „Карутърс и Иейл“.
Изчака още няколко секунди, но повече не удържа.