Выбрать главу

Не можеше да рискува да запали фенер. Не можеше да поеме риска да предупреди злия демон, който чакаше в пещерата.

Един повей на вятъра изпрати в лицето му водни пръски и го заслепи. Той разтърка очи с ръкава на прогизналата си риза и се придвижи още няколко стъпки напред.

Изведнъж с ръце напипа празно пространство и замръзна на място. Той стоеше пред огромната зейнала паст на пещерата. Взря се в тъмната бездна, долавяйки тихия зов на вътрешната пещера. Там го чакаше тя. Трябваше да се добере до нея. Но първо, трябваше да премине край онова, което я заплашваше.

След всичките тези годни той най-после щеше да узнае истината. Но вече не беше сигурен дали иска да знае отговора.“

— Колби?

Той се стресна от гласа на Даяна. Извърна се и я видя да стои до бюрото, увита в халата си. На лицето й се отразяваше слабата светлина от екрана на компютъра и той забеляза тревогата в очите й.

— Здравей, скъпа. Не исках да те будя. Дойдоха ми разни идеи за завършек на книгата и си помислих, че е добре да ги напиша, докато са пресни в съзнанието ми.

— Предполагам, че професионалният писател трябва да се възползва от изблиците на вдъхновение, когато го споходят. — Тя се приближи.

— Изблиците на вдъхновение са дяволски рядко нещо в тази работа. — Той леко се усмихна. — Използваш ги, ако имаш късмета да те осенят.

— Не са ли в теб през цялото време? Не е ли това творческият процес?

Той поклати глава.

— За съжаление, не е. Една книга се пише неподправено и с къртовски труд, пот и постоянство. Ако човек седне и чака да го споходи вдъхновението, ще има да чака поне десет години, за да я довърши, ако изобщо я довърши.

Тя лекичко се усмихна.

— Значи това е истински труд.

— Да. Точно това е.

— Е, но със сигурност разваля образа, не е ли така? Може ли да прочета какво си написал?

— Заповядай.

Даяна се приближи и надникна в екрана. Той усети напрежението й, когато тя позна обстановката.

— Ти пишеш за пещерата от сънищата ни — прошепна тя.

— Не точно. Става въпрос за съвременна история. В сънищата ни се появява древната легенда за окованата жена. Признавам, че има някои сходства. Скоро, след като те срещнах, ти казах, че идеята за тази история дойде от сънищата ми и от спомените ми за първата нощ, която прекарах в пещерата „Окованата жена“.

— Каза, че преживяването те е ужасило, както нищо друго дотогава. — Замислено рече Даяна. — Освен това, ми обясни, че писането върви добре, когато самият ти започнеш да се плашиш от въображението си.

Колби сви рамене.

— Точно така.

— Колби, какъв е краят? — попита тя напрегнато. — Сънува ли края?

— Не. — Той бързо се усмихна. — Щеше да е прекалено лесно. Писателите никога не се отървават толкова лесно. Но имам някакво усещане, че мога да подредя завършека на сюжета.

— Банър трябва да спаси героинята, нали? Тя е във вътрешната пещера като в капан?

— Точно така.

— Реши ли какво я заплашва? — попита Даяна.

— Просто едно обикновено пещерно чудовище.

— Колби, моля те. Кажи ми истината.

Той долови страх в гласа й и веднага стана сериозен.

— Хей, я по-спокойно, скъпа. Злодеят е мое творение и не присъства в сънищата ни. Казах ти вече, от съня взех само идеята, усещането за страх, което мога да претворя във фантазия и декор.

— Сигурен ли си, че нищо не си видял в сънищата ни? Нещо като истинско чудовище? Колби, ако е така, трябва да ми кажеш.

— Не съм видял. Ако бях видял, нямаше да се напъвам толкова да измислям.

Но той не желаеше да й каже останалото. Не искаше да обясни, че в последно време в сънищата му усещането за заплаха от пещерата беше по-силно. Отчаяният, зовящ копнеж от скритата вътрешна пещера си беше там, но в сънищата му се налагаше опасността от главната пещера. Колби знаеше, че ако това обземащо усещане за заплаха се засилеше, сънят щеше да се превърне в кошмар.

— Ще те оставя да работиш. — Даяна отстъпи назад. — Не исках да те прекъсвам.

— Не се тревожи. Искаш ли малко горещ шоколад? — Той се изправи.

— Ако и ти пиеш. — Тя запристъпя след него към кухнята. — Когато се събудих и не те намерих, станах неспокойна.

Той спря и бързо целуна челото й.

— Това показва колко добре се адаптираш.

— Към какво?

— Към брачния живот. Ти сега свикваш да спиш с мен редовно. Толкова добре свикваш, че се чувстваш неестествено, когато си сама в леглото. — Той отвори хладилника Спектър пристигна и започна да проучва продуктите вътре заедно с него.

— Колби? — Даяна седна до кухненската маса и загърна нозете си с халата.