Колби погледна Даяна.
— Защо досега не си направи труда да споменеш за всичките си велики идеи?
— Защото ти никога не желаеш да говорим за моето бъдеще — отговори тя и вдигна рамене. — Винаги, когато заговоря за това, сменяш темата.
— Та ние говорим за твоето бъдеще, за нашето бъдеще през цялото време. Говорихме къде ще живеем, от какво ще имаме нужда за бебето, дали ще го кърмиш, за всякакви неща, по дяволите.
Брандън погледна безизразното лице на баща си и се усмихна на Даяна.
— Не му обръщай внимание. Татко не разбира кой знае колко от съпруги, още по-малко от съвременни съпруги. Но бързо схваща.
Колби се озъби на сина си:
— Откога си станал спец в тия неща?
Брандън вдигна и двете си ръце като знак, че се предава.
— Ей, не исках да те обидя. Просто не си толкова напредничав в мисленето си, колкото си мислиш, че си, татко. Не ми е приятно, че ти го казвам, но ти наистина си старомоден в доста отношения.
— Нима? — Колби заплашително вдигна вежди.
— Боя се, че е така. За всеки, който познава и двама ви, е ясно, че има период на адаптация след брака. Но с радост заявявам, че и двамата се справяте много добре.
— Чуй го само. — Колби си взе още едно голямо парче лазаня. — Моят син, двадесетгодишният брачен консултант.
Даяна съзаклятнически се усмихна на Брандън.
— Съгласна съм с теб, той се адаптира доста добре, като се вземе всичко пред вид.
— Благодаря, госпожо съпруга.
Няколко минути по-късно изражението на Брандън изгуби веселост.
— Исках да говоря с теб за Коледа, татко.
— Да?
— Ами, чудех се дали няма да имаш нещо против, ако не я прекарам с теб и Даяна.
— Да не би с приятелите си да сте намерили нещо по-интересно тази година, отколкото да прекарате Коледа със семействата си? — Колби не изглеждаше угрижен. — Къде отивате? В Мексико ли?
Брандън се изкашля:
— Не точно. Мислех си да отидем във Фулбрук Корнърс.
Колби тъкмо поднасяше към устата си вилицата си с лазаня, но се спря. Погледът му стана хладен.
— Защо, по дяволите?
Брандън неспокойно се размърда на стола си. Потърси от Даяна подкрепа.
— Ами, вчера ми се обади баба. Тя ме покани да прекарам Коледа с нея.
— По дяволите, поканила те.
— Татко, не съм чак толкова запален да шофирам до Фулбрук Корнърс, за да бъда с нея, но имам някакво усещане, че ще се чувства наистина самотна. Тя си няма никого другиго. От години прекарва Коледа сама. А с теб ще са Даяна и майка й. Мога да отида с колата до там на Коледа и да се върна същия ден. Всъщност, мога да се върна привечер.
— Забрави. Няма да ходиш. — Гласът на Колби беше непоколебим. Той взе хляба и си отчупи едно парче.
Брандън наведе глава над чинията си.
— Толкова ли е важно да не ходя?
— Тази стара вещица ти залага капан, Брандън. Ти нищо не й дължиш. В продължение на двадесет години тя не се поинтересува, че съществуваш.
— Мисля, че се е променила.
— Не ме е грижа, дори да й израснат криле, да й се появи ореол и да се научи да лети.
— Но, татко.
— Казах, не. И край. Можеш да отидеш в Мексико с приятели, или на Хаваите или Таос, ако не желаеш да прекараш празника тук, но във Фулбрук Корнърс няма да ходиш.
Даяна долови непоколебимия тон в гласа му и тутакси го разпозна. За петте месеца, през които живееше с него тя се беше научила да разбира какво означава. Когато Колби беше в такова настроение, нямаше смисъл да се настоява или да се опитва да го убеждава човек.
Тя срещна погледа на Брандън през масата. Той сви устни, но нищо не каза. Брандън познаваше баща си много по-добре от нея.
Умело, по съпружески, Даяна дори не осъзнаваше, че беше се научила на тези умения, тя леко смени темата. Мъжете се включиха в разговора, но настроението им се беше променило. Брандън си тръгна малко след девет часа, защото отивал на кино с приятели. Той си взе ключ. Даяна не подхвана отново темата за Фулбрук Корнърс.
В един и половина през нощта подсъзнанието й се върна към темата. Тя се озова в съня си.
Беше тъмно като в рог и болката идваше на безкрайни тласъци. Тя щеше да е в безопасност в пещерата, само ако не издаваше звук. С усилие се удържаше да не изкрещи от агония. Ако извикаше, ужасът, който я дебнеше, щеше да я намери. И двете с бебето щяха да умрат.
Трябваше да издържи, докато дойде войнът.
— Колби? Колби? — Даяна се събуди, обляна в пот.
— Тук съм, скъпа. — Той я прегърна и я притисна към себе си. Прокара пръсти през косите й като нежно отметна кичура от лицето й. — Всичко е наред. Просто отново сънуваш онзи проклет сън.
Тя потрепери и се сгуши.
— Този път беше различно. Имаше повече усещане за неизбежност. Аз чувствах бебето. Всъщност, имах болки. Имаше кръв.