Той постави ръка собственически на закръгленото и коремче и нежно пое с устни едното й зърно.
— Винаги си толкова внимателен към мен — прошепна тя. — Толкова нежен.
— Винаги ще се грижа за теб — закле се той. — Можеш да ми имаш доверие, Даяна.
— Знам. Надявам се, че скоро и ти ще се научиш да ми се доверяваш.
Той рязко вдигна глава.
— Аз и сега ти се доверявам.
Тя поклати глава.
— Не, не е така. Винаги, когато заговоря за кариерата си, смяташ, че се готвя да обърна гръб на отговорностите си към бебето и теб. Никога няма да се случи, Колби. Скоро ще разбереш.
— Аз някак си го знам. Но донякъде се страхувам да го повярвам. — Гласът му беше суров.
— И аз някога се страхувах да повярвам, че ще останеш с мен. Но сега нямам никакви съмнения. Затова мога да ти кажа, че те обичам.
— Кажи го отново. — Ръцете му се стегнаха върху бедрата й.
— Обичам те. — Тя се усмихна в тъмнината. — Ти си наред да се упражниш, Колби.
— И аз те обичам.
Той се намести върху й и нежно и цялостно я облада. Пръстите му обходиха деликатната територия, обзета от страст, и скрита между бедрата й. Когато тялото й се стегна в прегръдката му, тя извика, а той пое тихия сладострастен вик от устните й, за да не ги чуе Брандън. Той я прегърна, докато премине конвулсията и, и след един последен тласък твърдото му тяло се наслаждаваше на кулминацията.
Даяна се сгуши в него. Осъзнаваше, че той изрече любовните думи само защото тя го помоли, а не защото разбираше напълно както тях, така и чувствата си. На Колби винаги трябваше да му се напомня, преди да й каже, че я обича. Едва ли беше фикс идея, но тя беше решила да вземе максималното. Подкрепяше теорията, че ако Колби ги изричаше достатъчно често, те могат да се превърнат в навик, а той да открие, че се е пристрастил към навика.
След известно време, докато те все така лежаха един до друг, вплели ръцете си, Колби каза:
— Искам да говорим за едно нещо.
— Да?
— За плановете ти да въртиш свой собствен консултантски бизнес, след като се роди детето.
— О. — Тя затвори очи. — Сега ли трябва да говорим за това? Не желая да спорим повече, Колби. Уморена съм.
— Затова ли никога не си ми споменавала? Предполагала си, че ще ти дръпна една критика.
— Минавало ми е през ума — призна тя.
— Може би преди няколко седмици щях да те критикувам — бавно отвърна той. — Но когато те чух как разказваш на Брандън за плановете си снощи, осъзнах, че не те ме разстройват, а фактът, че не си се почувствала достатъчно удобно да ги обсъдиш с мен.
— Щях да го направя. Рано или късно.
— Не искам да мислиш, че не можеш да разговаряш с мен за подобни неща, Даяна. Знам, че според теб, работата ти не ми допада, но не е така. Просто искам да балансираш работата си с всички останали неща, които ще се случат в живота ни.
— Сега се уча.
— Знам. Ти се променяш, нали? Снощи осъзнах, че не се нервирам, когато те слушам да говориш, че искаш да работиш за себе си. Искам да знаеш, че според мен идеите ти са страхотни и имаш пълната ми подкрепа, когато настъпи моментът.
Даяна се загледа в него мълчаливо. После се наведе и нежно го целуна.
— Това е една от причините, поради които те обичам. Когато нещата са критични, мога да разчитам на теб.
Настъпи дълга тишина. После Колби рече:
— Като говорим за усещането да се чувстваш свободна да споделяш…
— Да?
— Става дума за колата.
Даяна се отърси от дрямката.
— Каква кола?
— Маздата на Брандън. Нали бяхме в неговата кола, когато онзи глупак с корвета се опита да се надпреварва с нас по Ривър Роуд.
— О, Боже. — Изведнъж логиката на Колби й стана ясна — Мислиш, че е било нарочно? Че някой е помислил, че Брандън е в колата онази вечер?
— Не мога да пренебрегна такава възможност. Онзи ненормалник, който се опита да ни прегази, не търсеше надбягване. Той се опита да ни натика в реката, Даяна Може да е преследвал нас, а може да е преследвал и Брандън. Като се сещам за номерата, които ти погаждаха не мога да поема риск. Не желая нито ти, нито Брандън да припарвате до Фулбрук Корнърс, освен ако аз не съм наблизо.
Даяна дълго мълча, размишлявайки върху фактите.
— Дълбоко в себе си знаех колко си бил притеснен, но не съм се замисляла какво ли се е случило във Фулбрук Корнърс, след като дойдохме в Портланд.
— Няма защо да мислиш за тези случки. Откакто напуснахме града, никой не е притеснявал нито теб, нито Брандън.
Даяна рязко седна в леглото.
— Имаш напълно основателна причина да не пускаш Брандън там сам.
— Благодаря. Това да не би да означава, че вече не гледаш на мен като на старомоден, патриархален мъжага? — Колби се усмихна в тъмнината.