— Сигурно иска да ми каже за последен път какъв несретен зет съм бил през последните двадесет години. Добре, ще си вземем свободен ден с Даяна и ще те закараме дотам. Кога искаш да тръгнеш?
— Сега е едва осем часа. Ако тръгнем до девет, ще сме там преди единадесет.
— Така си мислиш ти. — Чувството на Колби за хумор изневиделица се изпари, щом погледна съпругата си. — На Даяна й остават три седмици до термина. Често ходи до тоалетна. Ще иска да спираме на всяко крайпътно кафене до Фулбрук Корнърс. По-добре ги смятай три часа дотам. — Той затвори.
— Доколкото разбирам, отиваме във Фулбрук Корнърс? — тихо попита Даяна.
— Маргарет мисли, че умира. Доколкото я познавам, ще се опита да направи зрелище от това.
— Може би наистина умира, Колби. Тя е почти на седемдесет и като се има пред вид обстоятелствата, очевидно е получила сърдечен удар.
Колби вдигна ръка.
— Знам, знам. Погледни ме. Нали не споря за пътуването? Казах на Брандън, че ще отидем с него да я видим. Възрастната жена помолила да види и двама ни. Можеш ли да повярваш?
— Може би иска да се сбогува.
— По-вероятно е да иска да ме прокълне в предсмъртната си агония — измърмори Колби. Той замислено погледна Даяна. — Няма защо да идваш, освен ако не желаеш. Ако с Брандън отидем сами, ще се върнем довечера.
— Искам да дойда с вас. — Спектър се приближи и вдигна към Даяна умоляващ поглед. — Също и моето куче. — Тя се усмихна и погали огромната рошава глава на Спектър.
— Колата ще се напълни — рече Колби. — По-добре да вземем твоя буик, по-широк е. Брандън и този парцал могат да седнат отзад.
Даяна потупа корема си.
— Да, с бебето имаме нужда от място.
— И приготви някои дрехи. След като ще идваш, не искам да пътуваме дотам и обратно в един и същи ден. Ще е твърде изморително за теб. Ще пренощуваме в къщата и ще се върнем утре.
— Да, скъпи.
Колби се усмихна.
— Винаги, когато ми казваш „да, скъпи“ с този тон, знам какво си мислиш.
— Какво? — тя се приближи и вдигна лице за целувка.
— Че влизам в тежките си задължения на съпруг отново. Тя леко го докосна с устни, след което задълбочи целувката.
— Доста добре се справяш — най-после рече Даяна, когато той освободи устните й.
— С какво? С целуването ли?
— Не, с тежките задължения на съпруг. — Тя го гледаше с широко отворени очи, изпълнени с възхищение. — Всъщност, бива те и в целуването. — Щеше да каже и още нещо, но замълча и си пое дъх. После докосна стомаха си.
Колби сложи ръка върху кръглия й корем.
— Бебето отново ли те рита?
— Аха. Този път е малко по-различно.
— Това малко същество май ще има много претенции — обясни Колби, доволен от перспективата.
— Добре, че за него ще се грижим и двамата — тихо рече Даяна.
Колби се изсмя и отново я целуна.
— Ти го казваш.
— Обичам те, Колби.
— Обичам те, скъпа.
Мина му през ума, че този път дори не се замисли, когато повтори думите й. Те просто дойдоха съвсем естествено. Нямаше никакво желание да променя този навик.
Маргарет Фулбрук се държеше като кралица в болничната стая. Тръбичките, машините и мониторите, които я заобикаляха, не отнемаха кралското й излъчване. Беше облечена в старомоден сатенен халат. Косата й, както винаги, беше свита на кок и гримът й внимателно прикриваше бледността на кожата. Медицински сестри, лекари и санитари влизаха и излизаха от стаята, демонстрирайки подчертано уважение.
Даяна се спря, когато Колби и Брандън влязоха през вратата. Помисли си, че трябва да останат само тримата. Тя нямаше място там. Остана близо до стаята и взе да масажира долната част на гърба си.
Седмици наред страдаше от регулярни болки в гърба, но днес дискомфортът й се проявяваше някак различно. Дългото пътуване с колата сигурно допринесе за зова. Тя мълчаливо реши, да не го споменава на Колби. Щеше да се тревожи, че пътуването й е създало неудобство. Може би щеше да се обвини, че й е позволил да пътува с тях.
Колби сериозно приемаше ролята си на съпруг и баща. Даяна се беше научила да му се доверява в тази роля, а също и да се наслаждава, когато я глези или се тревожи за нея. Усещането, че за нея се грижи мъж, беше съвсем ново и тя откриваше, че й харесва.
Не само болките в гърба я притесняваха днес. Нещо, което беше хапнала по-рано, явно не й понасяше. Тя усещаше странно напрежение.
— Ето ви и вас — съобщи Маргарет Фулбрук с тон, който се чу и в коридора. — Време беше да дойдете. Можеше и да съм умряла досега. Какво направихте? Да не спирахте да обядвате по пътя?
Колби вдигна поглед към тавана, но успя да задържи езика зад зъбите си.
— Здравей, бабо — каза Брандън и се отправи към леглото. Той се наведе и целуна бледите й страни — Как се чувстваш?