— Ужасно. А ти какво очакваше? — Острият й поглед се насочи към Колби. — Как е Даяна?
— Добре съм, госпожо Фулбрук. — Даяна се приближи с няколко крачки. — Имате ли нужда от нещо от дома си? Можем да се отбием и да ви донесем някои дрехи или книги.
Погледът на Маргарет за миг се смекчи.
— Не, благодаря. Хари ще свърши тази работа. Как вървят нещата около бебето?
— Прекрасно.
Маргарет се намръщи.
— Даже повече от прекрасно. Имаш вид на жена, която иде роди всеки момент.
Даяна се засмя.
— Лекарката каза, след три седмици.
— Хм. Лекарите. Какво знаят те? Банда глупаци. Хиляди години жените са раждали и без техните услуги.
— Вярно е — спокойно се съгласи Даяна. — Но много жени са страдали и често са умирали при раждане, същото се е случвало и с много бебета. Аз ще се придържам към съвременния метод. Искам край мен да има много професионалисти, които знаят какво правят, когато настъпи моментът.
— Ха. Погледни ме. Край мен се мотаят цяла дузина медицински експерти и едва ли някой от тях знае какво прави.
Колби отиде до прозореца.
— Ако тук има некомпетентни хора, вината е само твоя Маргарет. Нали с парите на фамилията Фулбрук бе изградена тази болница, и ти си начело на борда на директорите. Ако няма добри лекари, това означава, че просто не им плащаш добре.
— Чуйте специалиста — подигра се Маргарет. — Ти какво разбираш от управление на болница? — Но в гласа й нямаше ярост. Тя проследи Колби с очи. Той се спря и се загледа в планините, реката и града. В далечината се виждаше неясното очертание на водопада „Окованата жена“.
— Защо искаше да ни видиш, Маргарет? — попита Колби след дълго мълчание.
— Аз умирам. — Гласът на Маргарет Фулбрук беше суров. — Преди да си отида искам да изясня някои неща.
— Не говори така, бабо. Ти няма да умреш. — Брандън отвърна трескаво.
Тя небрежно помаха с ръка, а погледът й остана върху гърба на Колби.
— Няма нищо, Брандън. Един ден ще разбереш, че всички стигаме до смъртта рано или късно. Няма смисъл да я отричаме. Не можем да направим и кой знае какво, освен да я посрещнем с достойнство. Колби?
— Да, Маргарет?
— Искам да запомниш това за достойнството, разбра ли? Не ми казвай какво могат да се опитат да направят тези глупаци тук, ако остане на тях да решават. Лекарите невинаги разбират от достойнство. И толкова обичат да си играят с глупавите си машинарийки. Искам отговорен човек да взима решенията, които трябва да се направят. Не познавам човек, по-отговорен от теб. Освен това, не познавам такъв, който да разбира от честолюбие, повече от теб.
Колби я погледна през рамо. Погледите им се срещнаха с някакво разбиране. Той се поколеба, но после кимна.
— Ще се погрижа, Маргарет.
Маргарет Фулбрук за миг се успокои. Тя изкриви устни като погледна Даяна.
— Направи ми услуга, миличка. Не му позволявай да се самозабрави и да спре кранчето преждевременно.
Черният хумор допадна на Даяна и тя осъзна, че се усмихва, въпреки ситуацията.
— Ще гледам да не прекалява с ентусиазма си по отношение на отговорностите, Маргарет.
Брандън беше свъсил вежди загрижено.
— За какво говорите, хора? Какво става?
— Не обръщай внимание, Брандън. — Маргарет отново го потупа по ръката насърчително. — Просто нещо незначително, което трябваше да изчистя, преди да стигна до по-важните неща.
Брандън имаше стъписан вид.
— Какви важни неща?
Тя дълго го наблюдава съсредоточено.
— Искам да ти кажа, че най-голямата радост, която съм имала през последните двадесет години, беше срещата ми с теб, момчето ми. Сега по-лесно ще мога да се сбогувам със света, сега, когато знам, че част от мен ще живее в теб. Ти си прекрасен млад мъж и аз знам на кого трябва да благодаря за това, което си. Колби?
— Да? — Той остана загледан навън. Даяна усещаше напрежението в раменете му.
— Настъпи моментът да ви кажа, че моята бедна Синтия направи грешка, когато ви напусна с Брандън, за да се върне при родителите си. Ти щеше да си добър съпруг за нея. Справи се чудесно с отглеждането на внука ми. Длъжница съм ти за това, Колби.
— Нищо не ми дължиш.
— Не е вярно. Дължа ти извинение за двадесетгодишната ми гордост, и ти дължа благодарности, че превърна синът на Синтия в истински мъж, с който всяка баба би се гордяла.
Настъпи дълга тишина. Тогава Колби тихо рече:
— Забрави за това, Маргарет.
— Не, няма да забравим нищо, по дяволите. Ти ще приемеш извиненията и благодарностите ми, чуваш ли?
Колби бавно се извърна, на устните му танцуваше лека усмивка.