— Тъкмо, когато затварях, дойде едно от хлапетата. Каза, че довечера корветът щял да бъде там. Хлапето ремонтираше колата си шест месеца и го човърка да се пробва срещу корвета.
— Ще трябва да почака. Аз първи ще нанеса удар върху този ненормалник в корвета.
— Реших, че точно това искаш. Е, късмет, Колби. Ти винаги си знаел кога да натискаш спирачките. — Еди се обърна и излезе през вратата, където многоцветното му камаро го чакаше на автомобилната алея.
Колби отвори вратата на дрешника.
— Колби? Какво правиш? — искрено разтревожена Даяна се опита да се надигне от дивана.
— Не се притеснявай, Даяна. Връщам се веднага щом уредя въпроса. — Докато обясняваше, Колби измъкна сакото си от дрешника.
— Къде отиваш? — попита тя и сграбчи облегалката на креслото за опора.
— На Ривър Роуд.
— Не можеш да го направиш. Не ставай смешен. Не можеш да тръгнеш сам след този корвет. Какво си мислиш, че ще направиш? Ще се докажеш като мъж ли? Колби, сам каза, че който и да е бил в колата миналото лято, сигурно е малко луд.
— Не се тревожи, Даяна — рече Брандън успокоително и сам посегна към сакото си. — Отивам с татко.
Колби се обърна с лице към сина си. Понечи да спори, но това, което видя в суровото изражение на Брандън, го накара да промени решението си. Бързо кимна с глава.
— Да вървим.
— Колби, моля те, чуй ме. Поне се обади на Джил Торп или в шерифството. Това е работа на полицията.
— Не, не е — рече Колби и провери за ключовете си. — Това е личен въпрос. Скъпа, ще си добре със Спектър тук. Просто не мърдай много-много.
Двамата с Брандън излязоха преди Даяна да измисли каквато и да е причина да ги спре. Тя стоеше до вратата със Спектър и чуваше как буикът й ръмжи по автомобилната алея.
— Когато аз шофирам тази кола, гумите никога не свистят така. Идиоти, мъжаги. Какво да правя с тях, Спектър?
Кучето се облегна на нея, предлагайки й мълчаливо успокоение, но муцуната му беше обърната в посоката, в която бяха изчезнали Колби и Брандън. Чувстваше се някак тъжен, че го оставиха.
Десета глава
Ривър Роуд представляваше криволичеща черна лента, успоредна на извиващата се като змия тъмна река. Нощта беше студена, абаносово черна и зловещо застинала. Водопадът „Окованата жена“ се намираше на миля от мястото, скрито зад завоите на дефилето.
Колби отне от газта, докато се движеше по пътя към скалата.
— Мислиш ли, че ще го намерим? — попита Брандън.
— Кой знае? По думите на Еди, напоследък е станал много смел. Каза, че хлапетата идват тук да се състезават често и черният корвет също се появява. Ако имаме късмет, ще го сгащим тази нощ.
— Знам, че може би не е най-подходящият момент да те питам, но какво точно ще правим с него, ако го хванем?
— Първо ще му взема акъла заради това, което направи миналото лято. После ще потърся Джил Торп. Джил винаги се стремеше да въдворява ред, дори да не беше съвсем според законите.
— Смяташ, че първо трябва да се състезаваме с корвета?
— Не можем, не и в тази костенурка. Някой ден ще трябва да взема на Даяна нещо свястно. — Колби спря колата в сянката на надвисналия гранит и изключи двигателя. За миг се загледа в нощта. — Напомня ми за старото време.
Брандън се усмихна разбиращо и зъбите му блеснаха.
— Трудно е за вярване, че си възрастен женен човек с голям син и още едно бебе на път, а?
— Грешиш — отвърна Колби. — На мен не ми е трудно да повярвам, че всичко това е така. Ще ти кажа нещо, хлапе. Не бих се върнал назад, за нищо на света.
— Сега нещата изглеждат доста по-добре?
— Нещата са безкрайно добре сега. — Колби леко изкриви устни. — По-добри никога не са били, всъщност.
— Обзалагам се. Радвам се, че откри Даяна.
— Не и на половината, колкото аз се радвам.
Брандън кимна.
— Сега какво ще правим?
— Ще чакаме.
— Къде е Еди? Защо си тръгна и ни остави сами?
— Това не е негова битка. Еди се опитва да не се набива на очи. Винаги е бил такъв, бедното копеле. Сигурно вече си е у дома.
Брандън кимна и разкопча колана.
— Знам колко много ти се иска да хванеш този тип. Благодаря, че ме взе със себе си.
Колби посегна да изключи лампичката в купето.
— Не съм пълен глупак — заяви той на сина си, докато отвинтваше мъничката крушка, — въпреки противното мнение на Даяна. Достатъчно разумен съм да не отхвърлям помощта, която може да се окаже нужна. Няма човек, на когото бих оставил да пази гърба ми, освен на теб, Брандън.
— Чувството е взаимно.
— Добре. Искаш ли да хвърляме монета, да видим кой ще излезе от колата, за да вземе гаечния ключ?
— Боже, татко. — В гласът на Брандън се прокрадна подигравателна невинност. — В часовете по карате, в които ме записа преди няколко години, не са ни учили как се използва гаечен ключ.