Очите на Брандън се разшириха.
— Тя е сама в къщата.
— А Еди е някъде наоколо. — Колби отвори задната врата на кадилака и се опита да постави Хари в седнало положение. Хари премигна унесено.
— Какво ще правиш, татко?
Колби не отговори. Той разтърси Хари. Онзи разшири очи като видя студеното изражение по лицето на Колби.
— Хари, кажи ми какъв е планът. Какво ще направи Еди на Даяна?
— Нищо няма да ти кажа, Савагар. Нали си умен, сам се сети.
Брандън се наведе в колата.
— Искаш ли гаечния ключ, татко?
Колби протегна навън ръка, без да каже нищо. Брандън мушна ключа в ръката му.
Хари остана с отворени уста, докато местеше поглед ту към единия, ту към другия мъж.
— Ти си луд, Савагар. И двамата сте луди. Не можете да го направите. Вие сте луди.
— Може би се дължи на това, че пиша твърде много романи на ужасите. Имаш ли намерение да спориш с луд Хари?
Хари не прие предизвикателството. Затвори очи и облегна глава назад.
— Водопада „Окованата жена“. За нея е предвидена злополука. Като бащата на Еди. Но всичко е свършило вече, Савагар. Легендата на Ривър Роуд най-после загуби надпреварата. Ние с Еди ще се смеем последни.
Колби затвори вратата и се затича към буика. Брандън го последва по петите.
Даяна се хвана за корема и се наведе напред, когато усети следващата контракция. Тя дишаше, докато траеше контракцията, и се опитваше да си спомни всички инструкции, които Колби й беше обяснил. Когато неразположените й премина, тя продължи да се движи. От два часа крачеше насам-натам из всекидневната.
Спектър отново изскимтя. Неспокойствието й го караше да е нащрек, но той не откриваше враг.
— Всичко е наред — измърмори тя на кучето, опитвайки се да успокои и себе си. — Имам време. Може би много часове. Това е първият етап на раждането. Жените остават у дома и през това време чистят сребърните съдове. Дори няма нужда да се обаждам в болницата. — Което беше все едно, защото в къщата нямаше телефон.
Тя дори не можеше да шофира до болницата, помисли си отчаяно. Колби и Брандън бяха взели колата.
— Не беше предвидено да се случи така — каза тя на Спектър. — Трябваше да съм у дома в Портланд, да опаковам багажа си и да се настанявам в модерна болница. Колби трябваше да е тук и да брои контракциите и да ми дава наставления за дишането. Каза, че ще е с мен, когато настъпи моментът. Обеща да е тук.
Спектър мълчаливо крачеше до нея.
— Трябваше да се върне досега. — Тя усети още една контракция и се опита отчаяно да се успокои. Обзе я страх, не само за себе си и за бебето, но и за Колби и Брандън. — Ами ако се случи нещо на Ривър Роуд, Спектър? Ами ако се появи тази ужасна кола и се сбият? Ако наранят Колби и Брандън?
Паниката я връхлетя. Неясно усещане, което избликваше незнайно откъде и пълзеше по цялото й тяло. Или може би това беше болката от следващата контракция.
Болката не беше непоносима. Тя се справяше. Но щеше да става по-лошо, много по-лошо, преди всичко да мине. Какво й беше казала Дженифър от апартамент 301? Безмилостна агония. Да, предстоеше й безмилостна агония.
Даяна почувства силна потребност да отиде до тоалетната. За трети път през последния един час. В началото си помисли, че се дължи на нещо, което беше хапнала за вечеря. Но накрая разбра за какво става въпрос. Тялото й се пречистваше и подготвяше за раждането.
Когато след няколко минути излезе и започна да слиза надолу, тя видя Спектър да стои до входната врата и да скимти. Той я погледна и отново насочи вниманието си към вратата. Тя въздъхна от облекчение. Колби и Брандън се върнаха. Тя забърза надолу по стълбите, спря се на последното стъпало, докато мине поредната контракция.
— Те ли са? Какво чуваш, Спектър? Моята кола ли е? — Даяна отиде до прозореца и отметна завесата. Една кола спря на автомобилната алея и освети къщата със светлините си. Тя затвори очи от облекчение. Неясното усещане за паника отстъпи. Колби се върна. Той ще се погрижи за всичко.
— Всичко е наред, Спектър. Той се върна. Всички ще сме добре.
Тя пусна завесата и отвори входната врата. Спектър тихо изръмжа, тялото му беше напрегнато. Именно тогава Даяна осъзна, че колата на автомобилната алея не беше нейният верен буик. Колата спря извън обсега на лампата на входната площадка.
През мрежестата врата нахлу студен нощен въздух, докато Даяна чакаше да види кой беше посетителят. Може би Джил Торп, помисли си тя. Джил беше шериф на времето. Той знаеше какво да прави. Сигурно е изпратил много жени в болницата.
— Джил? — извика тя, когато чу да се затваря вратата на колата.
— Здравей, Даяна. Аз съм пак. — Еди Спунър се доближи до входната площадка. Красивото му преди време лице сега излъчваше горчивина и съжаление. Сините му очи бяха едва ли не безцветни на слабата светлина. — Извинявай, че те притеснявам, но трябва да ти кажа, че на Ривър Роуд стана злополука.