— Какво стана?
— Отидох с него на кино, нещо като среща, но когато свърши и станахме, той беше… — изчервявам се като домат. — Нали разбирате — махвам с ръка към скута си.
— А! — схваща Джулия.
— Попита дали някога съм носила в училище магазин за магически пръчки — за Бога, магазин за пръчки? — казвам му „не“ и бам, ето къде гледам. — Оставям обезглавения химикал върху папката на баща си. — Когато сега го срещна в града, това е единственото, за което мога да си мисля.
Поглеждам към нея и ми хрумва една мисъл.
— Извратена ли съм?
— Не, просто си тринайсетгодишна. Както и Кайл, да отбележим. Не е могъл да се спре, не повече, отколкото ти можеш да се спреш да не мислиш за това, когато го видиш. Брат ми Антъни казваше, че има само два мига, в които един мъж може да се… развълнува: денем и нощем.
— Брат ви е говорил с вас за такива неща?
Тя се смее.
— Май да. Защо, Джес не е ли?
Изсумтявам.
— Ако задам на Джес въпрос за секса, ще се пръсне от смях, а после ще ми даде купчина списания „Плейбой“ и ще ми каже да проуча въпроса сама.
— Ами родителите ти?
Поклащам глава. Изключено е да попитам баща си, защото ми е баща. Майка ми е прекалено притеснена. А Кейт е също толкова непросветена.
— Със сестра ти карали ли сте се заради момче?
— Не си падаме по един и същ тип. Какъв е вашият тип?
Тя се замисля.
— Не знам. Висок. Тъмнокос. Дишащ.
— Мислите ли, че Камбъл е готин?
Джулия само дето не пада от стола си.
— Какво?
— Имам предвид за възрастен пич.
— Разбирам защо на някои жени… може да им се стори привлекателен — казва тя.
— Прилича на герой от сапунките, по които Кейт си пада — прокарвам нокът по жлеба в дървения плот на бюрото. — Странно е — имам предвид, че ще порасна, ще целуна някого и ще се омъжа.
А Кейт няма.
Джулия се привежда напред.
— Какво ще се случи, ако сестра ти умре, Ана?
Една от снимките на бюрото е на нас с Кейт. Съвсем малки сме — може би на пет и две годинки. Правена е преди първия й релапс, но след като косата й е пораснала. Стоим на края на плаж, в еднакви бански, и си правим пясъчни торти. Можеш да сгънеш снимката надве и да си помислиш, че едната половина е огледален образ на другата — Кейт беше дребна за възрастта си, а аз бях висока; косата на Кейт беше с различен цвят, но със същия естествен път и се подвиваше по същия начин в кранчетата; дланите на Кейт, притиснати към моите. Струва ми се, че до този момент никога не съм осъзнавала напълно колко много си приличаме.
Вечерта телефонът иззвънява малко преди десет часа и за моя изненада в пожарната предават моето име. Вдигам слушалката на апарата в кухнята, почистена и избърсана за през нощта.
— Ало?
— Ана — казва майка ми.
Незабавно предполагам, че се обажда заради Кейт. Като се сетя как се разделихме по-рано в болницата, почти не е останало какво да ми каже.
— Всичко наред ли е?
— Кейт заспа.
— Добре — отговарям и се чудя дали наистина е така.
— Обаждам ти се поради две причини. Първо искам да ти кажа, че съжалявам за сутринта.
Чувствам се съвсем дребничка.
— Аз също — признавам.
В този миг си спомням как ме завиваше вечер. Първо отиваше до леглото на Кейт, навеждаше се и оповестяваше, че целува Ана. После идваше при мен и казваше, че е дошла да прегърне Кейт. И ние всеки път умирахме от смях. Тя угасяше лампата и за няколко дълги мига след излизането й стаята продължаваше да мирише на лосиона, с който поддържаше кожата си мека като вътрешността на пухена възглавница.
— Втората причина да ти се обадя — продължава майка ми — е просто да ти пожелая „лека нощ“.
— Това ли е всичко?
Усещам усмивката в гласа й.
— Не е ли достатъчно?
— Разбира се — отвръщам, макар да не е.
Не мога да заспя. Измъквам се от леглото и минавам покрай хъркащия си баща. Вземам Книгата на Гинес от мъжката тоалетна и лягам на покрива на пожарната, за да почета на лунна светлина. Осемнайсетмесечно бебе на име Алехандро паднало от двайсет метра височина през прозореца на апартамента на родителите си в Мурсия, Испания, и се превърнало в бебето, преживяло най-високото падане. Рой Съливан от Вирджиния преживял седем удряния от гръм само за да се самоубие, след като любовницата му го зарязала. Намерили една котка в развалините осемдесет дни след земетресение в Тайван, убило две хиляди души, и тя се възстановила напълно. Улавям се, че чета и препрочитам частта, озаглавена „Оцелели и спасители“ и добавям в главата си още две категории. „Най-дълго оцелял болен от остра промиелоцитна левкемия — ще пише там. — Най-щастливата сестра“.