Баща ми ме намира, когато съм оставила книгата настрана и вече търся Вега.
— Тази вечер не се вижда нищо, а? — казва той и сяда до мен. Нощта е обгърната в облаци, дори луната изглежда покрита с памук.
— Не — отвръщам. — Всичко е замъглено.
— Пробва ли с телескопа?
Известно време наблюдавам как се бори с уреда, а после решавам, че тази нощ просто не си заслужава. Внезапно си спомням как, когато бях на седем, се возех с него в колата и го питах как големите успяват да стигнат от едно място до друго. Все пак никога не го бях виждала да посяга към карта.
— Предполагам, просто сме свикнали да правим едни и същи завои — обяснява ми, но отговорът не ме задоволи.
— А когато за пръв път отиваш някъде?
— Ами тогава имаме указания.
Аз обаче исках да знам кой е получил указания съвсем първия път? Ами ако там, където отиваш, не беше ходил никой?
— Татко — попитах, — вярно ли е, че човек може да използва звездите вместо карта?
— Да, ако си запознат с небесната навигация.
— Трудно ли е? — мислех си, че може би трябва да се науча, да имам резервен план за всички пъти, когато имам чувството, че просто обикалям в кръг.
— Става дума за чиста математика — измерваш височината на някоя звезда, разбираш точното й местоположение с помощта на морски алманах, изясняваш си колко според теб трябва да бъде височината и в каква посока трябва да се намира звездата спрямо мястото, където си, и сравняваш височината, която си измерил, с тази, която си изчислил. После нанасяш местоположението на карта. Нанасяш няколко такива местоположения, които се пресичат, и тръгваш нататък — татко хвърли поглед към лицето ми и се усмихна. — Точно така — засмя се. — Никога не излизай от къщи без джипиес.
Аз обаче бях сигурна, че ще се справя. Всъщност не е чак толкова объркващо. Отправяш се към мястото, където се пресичат различните местоположения, и се надяваш на най-добрия изход.
Ако имаше религия на анаизма и трябваше да ви кажа как хората са се озовали на Земята, историята ще бъде следната: в началото не съществувало нищо друго, освен Луната и Слънцето. Луната искала да излиза през деня, но имало нещо друго, което било толкова по-ярко, че сякаш запълвало всички тези часове. Луната огладняла, отслабвала все повече и накрая се превърнала само в част от себе си, с остри като нож ръбове. Случайно, защото повечето неща стават случайно, тя пробила дупка в небето и през тази дупка се изсипали милиони звезди като фонтан от сълзи.
Ужасена, Луната се опитала да ги погълне обратно. И понякога се получавало, защото ставала по-пълна и кръгла. Но през повечето време така и не успявала — звездите просто били прекалено много. Те продължавали да излизат и накрая осветили небето толкова ярко, че Слънцето завидяло. Поканило звездите да отидат в неговата част на света, където било винаги светло. Не им казало обаче, че през деня никой никога няма да ги забележи. Затова глупавите сред звездите скочили от небето на земята и застинали, приковани под тежестта на собствената си глупост.
Луната направила всичко по силите си: изваяла всеки от тези блокове на скръбта в мъж или жена. Прекарала останалата част от времето си в бдение, за да не паднат и другите й звезди. Прекарала останалата част от времето си, вкопчена в остатъците, които все още държала.
Брайън
Малко преди седем часа сутринта в пожарната влиза един октопод. Е, всъщност жена, облечена като октопод, но когато зърнете подобна гледка, някак не забелязвате разликата. По лицето й текат сълзи, а многобройните й ръце стискат пекинез.
— Трябва да ми помогнете! — извиква, а аз се сещам: госпожа Зеня, чиято къща беше съсипана преди десет дни от кухненски пожар.
Тя подръпва пипалата си.