Но тя не е жената, която познавах, жената, която пътуваше през страната и броеше дупките на койотите, която четеше на глас материалите за самотни каубои, търсещи жени, и ми казваше в най-тъмния миг от нощта, че ще ме обича, докато луната продължава да изгрява на небето.
Ако трябва да бъда честен, и аз не съм същият мъж — онзи, който я слушаше. Онзи, който й вярваше.
Сара
2001 г.
С Брайън седим на пейката и си разменяме страници от вестниците, когато влиза Ана.
— Ако кося моравата, докато се омъжа — започва тя, — ще ми дадете ли шестстотин и четиринайсет долара и деветдесет и шест цента? Сега?
— Защо? — питаме едновременно.
Тя потърква по килима с маратонката си.
— Нуждая се от малко пари в брой.
Брайън сгъва страниците с националните новини.
— Не мисля, че дънките са станали толкова скъпи.
— Знаех, че ще кажеш нещо подобно — отвръща дъщеря ни и понечва да се отдалечи сърдито.
— Почакай — спирам я, понадигам се и облягам лакти на коленете си. — Какво искаш да си купиш?
— Какво значение има?
— Ана — обажда се Брайън, — няма да ти дадем шестстотин долара, без да знаем за какво са.
За минута тя обмисля отговора си.
— Нещо от „иБей“.
Десетгодишната ми дъщеря сърфира в електронния магазин „иБей“?
— Добре — въздъхва тя. — Вратарски наколенки.
Поглеждам към Брайън, но и той не разбира.
— За хокей ли?
— Ами, да.
— Ана, ти не играеш хокей — отбелязвам, но когато се изчервява, осъзнавам, че може да не е така.
Брайън настоява за обяснение.
— Преди няколко месеца веригата на колелото ми падна точно пред пързалка за хокей. Там се упражняваха едни момчета, но вратарят им беше болен от мононуклеоза и треньорът обеща да ми даде пет кинта, ако стоя до мрежата и спирам ударите. Взех екипировката на болния и… Не се справих лошо. Хареса ми. Затова продължих да ходя. — Усмихва се срамежливо. — Треньорът ме помоли да се присъединя към отбора, наистина, преди турнира. Аз съм първото момиче в цялата му история. Но трябва да съм със собствена екипировка.
— За шестстотин и четиринайсет долара?
— И деветдесет и шест цента. Но това са само наколенките. Трябва ми предпазна подплата за гърди, ръкавици и каска — изброява и ни гледа с очакване.
— Трябва да го обсъдим — казвам й.
Ана промърморва нещо, което прозвучава като: „Така си и мислех“, и излиза от стаята.
— Знаеше ли, че играе хокей? — пита ме Брайън.
Поклащам глава. Чудя се какво друго крие от мен дъщеря ми.
Тъкмо се каним да тръгнем, за да видим първия мач на Ана, когато Кейт оповестява, че няма да дойде.
— Моля те, мамо — настоява. — Не и след като изглеждам така.
Има яркочервен обрив по бузите, дланите, ходилата и гърдите и кръгло като луна лице благодарение на стероидите, с които са лекували обрива. Кожата й е груба и дебела.
Това са класическите признаци на съпротивление срещу приемника, което Кейт разви след костномозъчната трансплантация. През последните четири години идва и отшумява, когато най-малко го очакваме. Костният мозък е орган и също като сърцето или бъбрека, организмът може да го отхвърли. Случва се и обратното — понякога трансплантираният костен мозък започва да отхвърля организма, в който са го сложили.
Хубавото е, че ако се случи, означава, че и раковите клетки са под обсада — нещо, което доктор Чанс нарича „съпротивление срещу левкемията“. Лошото са симптомите: постоянното разстройство, загубата на подвижност в ставите, раните и втвърдяването на съединителната тъкан. Така съм свикнала, че не се смущавам, но когато съпротивлението даде толкова силни признаци, позволявам на Кейт да не ходи на училище. Тя е тринайсетгодишна и за нея външността е от първостепенно значение. Уважавам суетността й, защото почти не притежава такава.
Но не мога да я оставя сама в къщата, а сме обещали на Ана да я видим как играе.
— Наистина е важно за сестра ти.
Вместо отговор Кейт се просва на дивана и придърпва възглавница върху лицето си.
Без да кажа нито дума повече, отивам до шкафа в коридора и изваждам от чекмеджетата цял куп неща. Подавам на Кейт ръкавиците, нахлузвам на главата й шапката и увивам шала около носа и устата й, така че се виждат само очите й.