— На игрището ще е студено — казвам с глас, който не оставя място за нищо друго, освен примирение.
Едва разпознавам Ана, навлечена, увита и завързана в екипировката, която в крайна сметка взехме назаем от племенника на треньора. Не може да се разпознае, че е единственото момиче на пързалката, няма начин да се разбере, че е с две години по-малка от останалите играчи.
Чудя се дали през каската Ана чува ръкоплясканията или е толкова съсредоточена върху това, което лети към нея, че е изключила всичко отвън, концентрирана само върху шайбата и ударите на стиковете, Джес и Брайън седят на края на местата си; дори Кейт, която толкова не искаше да идва, се увлича в играта. В сравнение с Ана противниковият вратар се движи на забавен кадър. Действието се променя като поток, играта се премества от другата врата към тази на дъщеря ми. Играчът в центъра подава към дясното крило, който се втурва да вкара и стикът му прорязва рева на ликуващата тълпа. Ана излиза напред, разбрала откъде ще дойде шайбата миг преди да долети. Коленете й са свити, лактите — изнесени встрани.
— Невероятно! — казва ми Брайън след втората почивка. — Тя е природен талант. Родена е за вратар.
Това можех да му го кажа и аз. Ана спасява. Всеки път.
Същата нощ Кейт се събужда с кръв, която тече от носа й, от ректума и от очните й ябълки. Никога досега не съм виждала толкова много кръв и докато се опитвам да спра потока, се питам колко ли от нея ще може да понесе да загуби. Стигаме до болницата, когато вече е дезориентирана и раздразнена и най-накрая изпада в безсъзнание. Медицинският екип й влива плазма, кръв и плателети, за да заменят изгубената кръв, но те сякаш изтичат от нея също толкова бързо. Вливат й венозно течности, за да предотвратят хиповолемичен шок, и я интубират. Правят й компютърна томография на мозъка и белите дробове, за да разберат докъде е стигнало кървенето.
Втурвали сме се към спешното отделение безброй пъти посред нощ, винаги когато Кейт изпада в релапс с внезапни симптоми, но и аз, и Брайън знаем, че никога досега не е било толкова лошо. Едно е кървене от носа; друго е отказ на системата. Два пъти досега е получавала сърдечна аритмия. Кръвоизливите пречат на мозъка, сърцето, на черния дроб, белите дробове и бъбреците да получат потока от кръв, необходим за работата им.
Доктор Чанс ни завежда в малката чакалня в края на педиатричното спешно отделение. Стените са изрисувани с маргаритки, подобни на усмихнати лица. На една от тях има таблица на растежа, мерилка, висока един метър и двайсет сантиметра с надпис: „Колко мога да порасна?“.
С Брайън седим неподвижно, сякаш ще ни възнаградят за добро поведение.
— Арсеник? — повтаря Брайън. — Отрова?
— Терапията е съвсем нова — обяснява доктор Чанс. — Лекарствата се вливат интравенозно, между двайсет и пет и шейсет дни. До момента не сме я прилагали, което не означава, че занапред няма да ни се случи, но за момента нямаме наблюдения дори пет години след провеждането й — ето колко е нова. В момента Кейт е изпробвала кръв от пъпна връв, алогенна трансплантация, облъчване, химиотерапия и изцяло трансретинолова киселина. Живя десет години повече, отколкото бихме могли да очакваме и в най-смелите си предвиждания.
Усещам, че кимам.
— Направете го — казвам, а Брайън поглежда надолу към ботушите си.
— Можем да опитаме, но по всяка вероятност кръвоизливът ще изтласка арсеника от тялото й — предупреждава ни доктор Чанс.
Взирам се в таблицата за растеж на стената. Снощи, преди да сложа Кейт в леглото, казах ли й, че я обичам? Не помня. Изобщо не съм в състояние да си спомня.
Малко след два часа сутринта загубвам Брайън. Измъква се, докато заспивам до леглото на Кейт, и се връща чак след час. Питам за него на бюрото на сестрите; търся го в закусвалнята и в мъжката тоалетна, но и двете са празни. Най-после го зървам в края на коридора в малко преддверие, наречено в чест на някое нещастно мъртво дете — стая, изпълнена със светлина, въздух и пластмасови растения, на които пациент с неутропения може да се радва. Седи на диван с грозна калъфка от кафяво рипсено кадифе и енергично пише нещо със син молив на късче хартия.
— Ей — викам го тихо и си спомням как децата оцветяваха заедно на пода на кухнята и пастелите лежаха разпилени помежду им като диви цветя. — Ще ти дам един жълт, ако ми дадеш твоя синия.