Брайън стреснато вдига поглед.
— Тя…
— Кейт е добре. Е, все така е. Стеф, сестрата, вече й е дала първата доза арсеник. Освен това й е направила две кръвопреливания, за да замени загубената кръв.
— Може би трябва да я заведем у дома — казва Брайън.
— Да, разбира се, че…
— Имам предвид сега — той допира дланите си една до друга. — Мисля, че ще иска да умре в собственото си легло.
Думата избухва помежду ни като граната.
— Тя няма да…
— Да, ще — поглежда към мен с разкривено от болка лице. — Тя умира, Сара. Ще умре днес или утре, или може би след година, ако извадим късмет. Чу какво каза доктор Чанс. Арсеникът не е лекарство. Просто отлага неизбежното.
Очите ми се наливат със сълзи.
— Но аз я обичам — изричам, защото е достатъчна причина.
— Аз също. Обичам я прекалено много, за да продължа с това.
Листчето, на което е драскал допреди малко, пада от ръцете му и каца в краката ми; преди да успее да се наведе, аз го вдигам. Пълен е с петна от сълзи и думи, написани накръст. „Тя обичаше аромата на пролетта“ — прочитам. „Можеше да победи всекиго на джин руми. Можеше да танцува дори и без музика“. И отстрани има бележки: „Любим цвят: розово. Любимо време на деня: здрач. Четеше «Където са дивите неща»32 отново и отново и все още я знае наизуст“.
Косъмчетата на врата ми настръхват.
— Това… това прощално слово ли е?
Брайън също плаче.
— Ако не го направя сега, няма да мога да го направя, когато наистина дойде времето.
Поклащам глава.
— Сега не е времето.
Обаждам се на сестра си в три и половина сутринта.
— Събудих те — казвам, защото в мига, в който Зан вдига слушалката, осъзнавам, че за нея, за всички нормални хора в момента е посред нощ.
— Кейт ли е?
Кимвам, макар че тя не може да ме види.
— Зан?
— Да?
Затварям очи и усещам как сълзите се процеждат през тях.
— Сара, какво има? Искаш ли да дойда?
Трудно ми е да говоря през огромната буца в гърлото си; истината нараства и се разширява, докато усещам, че ме задушава. Когато бяхме деца, моята спалня и тази на Зан имаха един коридор и постоянно се карахме дали нощем да оставяме лампата светната. „Пъхни си главата под възглавницата — казвах й. — Ти можеш да си направиш тъмно, но аз не мога да си направя светло“.
— Да — промълвявам. Сега вече плача, без да се опитвам да се спра. — Моля те.
Противно на всички очаквания Кейт преживява десет дни интензивни кръвопреливания и арсеникова терапия. На единайсетия ден от хоспитализирането си изпада в кома. Решавам да не се отделям от леглото й, докато не се събуди. И оставам там точно четирийсет и пет минути, защото тогава ми се обажда директорът на училището на Джес.
Изглежда, в лабораторията по химия на гимназията държат натрий в малки контейнерчета за бензин заради силната му реакция с въздуха. Изглежда, реагира и при контакт с вода и отделя водород и топлина. И изглежда, моят син, който е в девети клас, е бил достатъчно умен да го осъзнае, поради което е откраднал едно бурканче, пуснал го е в тоалетната чиния и е взривил септичния резервоар на училището.
Получава наказание — отстраняване за три седмици — от директора, който е достатъчно учтив да попита как е Кейт, докато на практика ме уведомява, че най-голямото ми дете е орисано да попадне в изправителен дом. После с Джес се качваме в колата и отиваме в болницата.
— Няма нужда да ти казвам, че ти е забранено да излизаш от къщи.
— Хубаво.
— Докато навършиш четирийсет.
Джес се смъква по-надолу на седалката и ако изобщо е възможно, се намръщва още повече. Чудя се кога точно съм се отказала от него. Чудя се защо, след като историята на Джес съвсем не е толкова разочароваща, колкото тази на сестра му.
— Директорът е тъпанар.
— Знаеш ли какво, Джес? Светът е пълен с тъпанари. Винаги ще се налага да се бориш с някого. С нещо.
Той ме поглежда гневно.
— Ти си в състояние да водиш разговор за шибаните „Ред Сокс“ и някак си да го насочиш към Кейт.
Спираме на паркинга на болницата, но не изключвам двигателя. Предното стъкло е замъглено от дъжд.
32
Една от най-популярните американски детски книжки за всички времена. Издадена е през 1963г., авторът й е Морис Сендак — бел.прев.