— Всички нас ни бива в това. Или си вдигнал във въздуха септичния резервоар поради някаква друга причина?
— Нямаш представа какво е да си момчето, чиято сестра умира от рак.
— Имам много добра представа, понеже съм майката на момичето, което умира от рак. Абсолютно си прав, гадно е. И понякога и на мен ми се иска да вдигна нещо във въздуха, просто за да се отърва от чувството, че ще избухна всеки момент. Поглеждам надолу и забелязвам синина с големината на монета точно в сгъвката на лакътя му. От другата страна има същото. Предполагам, показателен е фактът, че мисълта ми незабавно се насочва към хероин вместо към левкемия, както би било със сестрите му.
— Какво е това?
Той скръства ръце на гърдите си.
— Нищо.
— Какво е?
— Не е твоя работа.
— Моя е — дръпвам ръката му надолу. — Това убождане от игла ли е?
Той вдига глава. Очите му горят.
— Да, мамо. Боцкам се на всеки три дни. Само дето не е заради дрога. Вземат ми кръв тук, на третия етаж — взира се в мен. — Не си ли се питала откъде идват плателетите за Кейт?
Излиза от колата, преди да успея да го спра, и ме оставя да се взирам в предното стъкло, през което вече нищо не се вижда ясно.
Две седмици след влизането на Кейт в болницата сестрите ме убеждават да си почина един ден навън. Прибирам се у дома и се изкъпвам в собствената си баня вместо в тази на медицинския персонал. Плащам просрочени сметки. Зан, която все още е с нас, ми прави кафе; то ме чака, готово и прясно, когато слизам по стълбите с мокра и сресана коса.
— Някой да се е обаждал?
— Ако под „някой“ имаш предвид болницата, не — прелиства страница от готварската си книга. — Това са абсолютни глупости — отсича. — Готвенето не е никакво удоволствие.
Входната врата се отваря и затваря с трясък. Ана се втурва тичешком в кухнята и се заковава на място, когато ме вижда.
— Какво правиш тук? — пита.
— Тук живея.
Зан прочиства гърлото си.
— Дори и на пръв поглед да не изглежда така.
Но Ана не я чува или може би не иска да я чуе. На лицето й е изписана усмивка, широка колкото каньон, а в ръката си държи лист, който размахва пред мен.
— Изпратили са го на треньора Урлихт. Прочети го, прочети го, прочети го!
Скъпа Ана Фицджералд,
Поздравления за приемането ви в летния лагер за хокей „Момичета вратари“. Тази година лагерът ще се проведе в Минеаполис от З до 17 юли. Моля, попълнете приложените документи и медицинско досие и ни отговорете до 30.04.01. Ще се видим на леда!
Приключвам с четенето.
— Когато Кейт беше на моята възраст, й позволихте да отиде на лагер — онзи за деца с левкемия — напомня ми по-малката дъщеря. — Знаеш ли коя е Сара Тойтинг? Тя е вратар на националния отбор и няма просто да се запозная с нея — тя ще ми покаже къде греша. Треньорът ми издейства пълна стипендия и няма да плащате дори цент. Ще ме качат на самолета и ще ме настанят в обща спалня, а никой никога не получава такъв шанс, никога…
— Скъпа — прекъсвам я внимателно, — не можеш да го направиш.
Тя поклаща глава, сякаш се опитва да намести думите ми.
— Но това няма да е сега или нещо… Чак другото лято.
Тогава Кейт може вече да е мъртва.
За пръв път, откакто се помня, чувам Ана дори да загатва, че вижда край на тази времева линия, миг, в който най-после ще е освободена от задължения към сестра си. Преди да настъпи моментът, е изключено да отиде в Минесота — не защото се боя какво може да й се случи там, а защото се боя какво може да се случи на Кейт, докато сестра й я няма. Ако Кейт оцелее след този последен релапс, кой знае колко време ще измине преди следващата криза? И когато тя настъпи, ще имаме нужда от Ана — от кръвта й, от стволовите й клетки, от тъканите й — тук, веднага.
Фактите висят помежду ни като обвита в мъгла завеса. Зан става и обгръща Ана с ръка.
— Знаеш ли какво, малката? Може би с майка ти трябва да поговорите за това някой друг път…
— Не — Ана отказва да отстъпи. — Искам да знам защо не мога да отида.
Прокарвам ръка по лицето си.
— Ана, не ме карай да го правя.
— Какво да правиш, мамо? — пита разпалено тя. — Аз не те карам да правиш нищо!
Смачква писмото и изскача от кухнята. Зан ми се усмихва немощно.