— Добре дошла у дома — въздъхва сестра ми.
Навън Ана взема хокиен стик и започва да запраща шайбата към стената на гаража. Продължава да го прави почти цял час, докато забравям, че е навън, и започвам да си мисля как една къща може да има свой собствен пулс.
Седемнайсет дни след постъпването си в болница Кейт развива инфекция. Тялото й гори от треска. Правят й посявка — кръв, урина, изпражнения и слюнка, за да изолират организмите, — но незабавно я поставят на широкоспектърен антибиотик с надеждата, че каквото и да я поболява, може да реагира.
Стеф, любимата ни сестра, остава до късно някои нощи, за да не ми се налага да преживявам всичко сама. Носи ми списания „Пийпъл“, задигнати от чакалните в хирургията, и води ведри едностранни разговори с безчувствената ми дъщеря. На външен вид представлява истинско въплъщение на решителността и оптимизма, но съм виждала как очите й се замъгляват от сълзи, докато мие Кейт с гъба в миговете, когато си мисли, че не я виждам.
Една сутрин доктор Чанс идва да провери състоянието на Кейт, увива стетоскопа си около врата и сяда на стол срещу мен.
— Исках да получа покана за сватбата й.
— Ще получите — настоявам, но той поклаща глава.
Сърцето ми забива малко по-бързо.
— Можете да й подарите купа за пунш. Рамка за снимки. Или да вдигнете тост.
— Сара — казва доктор Чанс, — трябва да се сбогуваш.
Джес прекарва петнайсет минути зад затворена врата в стаята на Кейт и когато излиза, прилича на бомба, готова да избухне. Хуква по коридора на спешното педиатрично отделение.
— Аз ще отида — казва Брайън и тръгва след него.
Ана седи с гръб към стената. И тя е сърдита.
— Няма да го направя.
Навеждам се към нея.
— Повярвай ми, това е последното нещо на този свят, което ми се иска да те накарам да направиш. Но ако не го сториш, Ана, един ден ще съжаляваш и ще ти се иска да беше.
Ана влиза с войнствена стъпка в стаята на сестра си и сяда на стол. Гърдите на Кейт се надигат и спускат — благодарение на респиратора. Цялата й борбеност изчезва, когато посяга и докосва сестра си по бузата.
— Може ли да ме чуе?
— Със сигурност — отговарям повече на себе си, отколкото на нея.
— Няма да отида в Минесота — прошепва Ана. — Никога няма да отида никъде. — Навежда се над леглото. — Събуди се, Кейт.
И двете зачакваме със затаен дъх, но нищо не се случва.
Никога не съм разбирала защо го наричат „да загубиш дете“. Никой родител не е толкова небрежен. Всички знаем точно къде са синовете и дъщерите ни; просто не искаме да са там.
С Брайън и Кейт образуваме затворена верига. Двамата седим от двете страни на леглото и държим ръцете си, както и една от нейните.
— Беше прав — казвам му. — Трябваше да я заведем у дома.
Брайън поклаща глава.
— Ако не бяхме опитали арсеника, щяхме до края на живота си да се питаме защо. — Отмества настрана светлата коса, обкръжила лицето на Кейт. — Тя е такова добро момиче. Винаги прави това, което й казваш.
Кимвам, неспособна да продумам.
— Точно затова се държи, знаеш ли. Иска да й позволиш да си тръгне.
Навежда се към Кейт. Плаче толкова силно, че не може да си поеме дъх. Слагам ръка на главата му. Не сме първите родители, които загубват дете, но сме първите, които загубват своето дете. И в това е цялата разлика.
Брайън заспива, проснат на долната част на леглото, аз вземам покритата с белези ръка на Кейт между своите. Проследявам овала на ноктите й и си спомням кога ги лакирах за пръв път. Тогава Брайън не можеше да повярва, че го правя на едногодишно дете. Сега, след дванайсет години, обръщам дланта й и ми се приисква да можех да я разчета или нещо още по-хубаво, да можех да поправя линията й на живота.
Придърпвам стола си по-близо до леглото.
— Помниш ли лятото, когато те изпратихме на лагер? И как вечерта, преди да заминеш съобщи, че си си променила решението и искаш да си останеш у дома? Казах ти да седнеш от лявата страна в автобуса, така че когато тръгне, да можеш да се обърнеш и да ме видиш да те чакам там. — Притискам ръката й към бузата си толкова силно, та остава отпечатък. — Ще получиш същото място в рая — място, откъдето да можеш да ме виждаш как те гледам.
Заравям лице в одеялата и казвам на дъщеря си колко я обичам. Стисвам ръката й за последен път.