— Искате да кажете, че ако клиентката ми доброволно дари бъбрек, ще бъде освободена от всички други медицински процедури, които може да са необходими в бъдеще за удължаване живота на Кейт? — уточнява Камбъл.
Майка ми дълбоко си поема въздух.
— Да.
— Разбира се, трябва да го обсъдим.
Бях седемгодишна, когато Джес направи всичко по силите си, за да се увери, че не съм толкова глупава да вярвам в Дядо Коледа. „Това са мама и татко“ — обясни ми, а аз бурно възразявах през цялото време. Реших да изпробвам теорията му: преди Коледа писах на Дядо Коледа и го помолих за хамстер — това, което исках най-много на света. Лично пуснах писмото в пощенската кутия на секретарката на училището. И така и не казах на родителите си, макар че намекнах за други играчки, които се надявах да получа тази година.
Сутринта на Коледа получих шейната, компютърната игра и цветния юрган, за които бях споменала на майка си, но не и хамстера, защото тя не знаеше за него. През онази година научих две неща: че нито Дядо Коледа, нито родителите ми са такива, каквито исках да бъдат.
Вероятно Камбъл си мисли, че делото е свързано със закона, но всъщност е свързано с майка ми. Ставам от стола си и се хвърлям в ръцете й, които малко приличат на онова място в живота, за което говорих преди малко — мястото, което е толкова познато, че се плъзгаш там, където ти е удобно. Гърлото ме заболява, всички тези сълзи, които съм сдържала досега, излизат от скривалището си.
— О, Ана! — възкликва тя в косата ми. — Слава богу! Слава богу!
Прегръщам я два пъти по-силно от обикновено, опитвайки се да задържа този миг така, както обичам да рисувам скосената светлина на лятото на задната стена на мозъка си — фреска, в която да се взирам през зимата. Допирам устни до ухото й и дори докато изричам думите, ми се иска да ги премълча.
— Не мога.
Тялото на майка ми се сковава. Тя се отдръпва от мен, взира се в лицето ми. После изписва усмивка на устните си, напукани на няколко места. Докосва ме по косата. Това е всичко. Изправя се, оправя сакото си и излиза от кабинета.
Камбъл също става от мястото си, прикляква пред мен на мястото, където допреди малко беше майка ми. Гледаме се очи в очи. Никога досега не съм го виждала толкова сериозен.
— Ана, наистина ли го искаш?
Отварям уста. И намирам отговор.
Джулия
— Според теб дали харесвам Камбъл, защото е задник — питам сестра си — или въпреки това?
От дивана Изи ми изшътква. Гледа „Такива, каквито бяхме“ — филм, който е гледала един милион пъти. Той е в списъка й на филми, които не можеш да пропуснеш, редом с „Хубава жена“, „Призрак“ и „Мръсни танци“.
— Ако заради теб пропусна края, Джулия, ще те убия.
— „Доскоро, Кейт — цитирам й. — Доскоро, Хъбъл“.
Тя хвърля по мен възглавница и избърсва очите си, насълзени от мелодията.
— Барбара Стрейзънд — оповестява Изи — е бомба.
— Мислех, че това е стереотип за обратните мъже.
Поглеждам към масата, покрита с вестници, които проучвам като част от подготовката за утрешното изслушване. Това е решението, което ще представя на съдията, основано на висшия интерес на Ана. Проблемът е, че няма значение дали ще реша в нейна полза или срещу нея. И в двата случая ще разруша живота й.
— Мислех, че говорим за Камбъл — казва Изи.
— Не, аз говорех за Камбъл. На теб ти течаха лигите — разтърквам слепоочията си. — Мислех си, че може да проявиш съчувствие.
— Във връзка с Камбъл Александър? Никакво съчувствие. Безчувствие.
— Права си. За теб са типични точно такива чувства.
— Виж, Джулия, може би е нещо наследствено — започва да разсъждава Изи, става и разтрива мускулите на врата ми. — Може би си наследила ген, който те кара да се чувстваш привлечена от абсолютни говеда.
— В такъв случай и ти го имаш.
— Е — смее се тя, — признавам, имаш право.
— Знаеш ли, наистина искам да го ненавиждам. Да се отбележи.
Изи посяга над рамото ми, взема кока-колата ми и я допива.
— Нали уж всичко беше строго професионално?
— Така е. В ума ми просто има едно много гласовито малцинство, което желае да не беше така.
Изи сяда обратно на дивана.
— Знаеш ли, проблемът е, че първият никога не се забравя. И дори умът ти да демонстрира интелигентност по въпроса, тялото ти притежава коефициент на интелигентност колкото на плодова мушица.