— С него просто се чувствам толкова удобно, Из. Сякаш продължаваме от там, където спряхме. Вече знам всичко необходимо за него и той знае всичко необходимо за мен — поглеждам я. — Възможно ли е човек да се влюби в някого от мързел?
— Защо просто не го изчукаш и не изтласкаш цялата история от системата си?
— Защото — отвръщам, — веднага щом свърши, ще има още едно късче от миналото, от което няма да мога да се отърва.
— Мога да те уредя с някоя от приятелките си — предлага Изи.
— Всички те имат вагини.
— Виж, гледаш на нещата от погрешен ъгъл, Джулия. Трябва да се чувстваш привлечена от някого заради това, което носи в себе си, а не заради обвивката. Камбъл Александър може да е страхотно привлекателен, но е като марципанена заливка върху сардина.
— Мислиш, че е страхотно привлекателен?
Изи завърта очи.
— Ти — оповестява тя — си обречена.
На вратата се звъни и Изи отива да погледне през шпионката.
— Като говорим за дявола…
— Камбъл ли е? — прошепвам. — Кажи му, че ме няма.
Изи открехва вратата с няколко сантиметра.
— Джулия казва, че я няма.
— Ще те убия — промърморвам и излизам зад нея. Избутвам я настрана, свалям веригата и пускам Камбъл и кучето му вътре.
— Тук ме посрещат все по-топло и по-сърдечно — отбелязва той.
Скръствам ръце на гърдите си.
— Какво искаш? Работя.
— Хубаво. Сара Фицджералд току-що ни предложи сделка. Излез на вечеря с мен и ще ти разкажа всичко.
— Няма да ходя на вечеря с теб — отсичам.
— Да, ще дойдеш — той свива рамене. — Познавам те. Накрая ще се предадеш, защото колкото и да не желаеш да бъдеш с мен, искаш да разбереш какво е предложила майката на Ана. Няма ли как просто да не си губим времето?
Изи избухва в смях.
— Наистина те познава, Джулия.
— Ако не дойдеш доброволно — продължава Камбъл, — нямам скрупули да проявя физическа сила. Макар че ще ти е значително по-трудно да си режеш филе миньон със завързани на гърба ръце.
Обръщам се към сестра си.
— Направи нещо, моля те.
Тя ми махва за сбогом.
— Доскоро, Кейт.
— Доскоро, Хъбъл — отговаря Камбъл. — Страхотен филм.
Изи го поглежда замислено.
— Май има надежда — решава тя.
— Правило номер едно — обръщам се към него. — Ще говорим само за процеса и за нищо друго.
— Бог да ми помага — отвръща Камбъл. — Не може ли само да ти кажа, че изглеждаш много красива?
— Виждаш ли, вече наруши правилото.
Той спира на паркинг край брега и угася двигателя. Излиза от колата и я заобикаля, за да ми помогне да сляза. Оглеждам се, но не виждам нищо, което да прилича на ресторант. Намираме се на пристана на яхтклуб, пълен с лодки и яхти. Медноцветните им палуби блестят на залязващото слънце.
— Свали си маратонките — заповядва Камбъл.
— Не.
— За Бога, Джулия, това не ти е викторианската епоха; няма да ти се нахвърля само защото съм зърнал глезена ти. Просто го направи, става ли?
— Защо?
— Защото точно в момента имаш огромен кол в задника и това е единственият благопристоен начин, за който се сещам, за да те накарам да се отпуснеш.
Сваля собствените си обувки и заравя крака в тревата покрай паркинга.
— Ааах! — въздъхва и разперва ръце. — Хайде, Джуъл. Улови мига. Лятото почти свърши, наслади му се, докато можеш.
— Каква сделка…
— Това, което ни каза Сара, ще си остане същото, независимо дали ще дойдеш боса или не.
Все още не съм наясно дали е поел случая, защото преследва славата, понеже гони пиар, или просто желае да помогне на Ана. Каквато съм глупачка, ще ми се да повярвам, че е последното. Камбъл чака търпеливо с кучето до себе си. Най-накрая развързвам маратонките си и ги събувам. Стъпвам на тревната площ.
Мисля си, че лятото се отличава с колективна несъзнателност. Всички сме чували песента за сладоледаджията, всички познаваме усещането да опърлим бедрата си на детска пързалка, нажежена като пъхнат в огън нож; всички сме лежали по гръб със затворени очи и лудо биещи сърца през повърхността на миглите ни, надявайки се, че денят ще се удължи поне малко повече от предишния, когато всъщност всичко се движи в обратната посока. Камбъл сяда на тревата.