— Какво е правило номер две?
— Че аз определям всички правила — отвръщам.
Когато ми се усмихва, усещам, че съм загубена.
Предишната вечер барманът Севън пъхна мартини в очакващата ми ръка и ме попита от какво се крия.
Преди да отговоря, отпих глътка и си припомних защо мразя мартинито — чист горчив алкохол, което, разбира се, е смисълът на цялото мероприятие, но има и вкус на такъв, което обикновено донякъде е разочароващо.
— Не се крия — отвърнах. — Тук съм, нали така?
Беше рано, още беше време за вечеря. Отбих се тук, докато се връщах от пожарната, където бях с Ана. Двама мъже се натискаха в сепаре в ъгъла, а един трети, сам, седеше на другия край на бара.
— Не може ли да сменим канала? — махна към телевизора и вечерните новини. — Дженингс е далеч по-интересен от Брокоу.
Севън щракна с дистанционното и пак се обърна към мен:
— Не се криеш, но седиш в бар за гейове по време за вечеря. Не се криеш, но носиш костюма като броня.
— Да, естествено ще приема съвет за модата от пич с пиърсинг на езика.
Севън вдигна вежда.
— Още едно мартини и ще те убедя да отидеш при моя човек Джонстън да си направиш и ти. Розовата коса може и да се боядиса, но корените никога не изчезват.
Следваща глътка мартини.
— Изобщо не ме познаваш.
В другия край на бара клиентът вдигна лице към Питър Дженингс и се усмихна.
— Може и да е така — съгласи се Севън, — но и ти не се познаваш.
Вечерята се оказва хляб и сирене — е, багета и грюер — на борда на деветметрова лодка. Камбъл навива крачолите на панталона си като корабокрушенец, намества такелажа, вдига котва и хваща вятъра. Навлизаме навътре, докато брегът на Провидънс се превръща само в ивица от цвят — далечна огърлица от скъпоценни камъни.
След известно време, когато ми става ясно, че каквато и информация да възнамерява да ми даде Камбъл, няма да го направи преди десерта, се отказвам. Лягам по гръб и премятам ръка върху заспалото куче. Наблюдавам как сега освободеното платно плющи като огромно крило на пеликан. Камбъл идва от каютата, където е отишъл да потърси тирбушон, с две чаши червено вино в ръце. Сяда от другата страна на Съдия и го почесва зад ушите.
— Някога мислила ли си си какво животно щеше да бъдеш?
— В преносен смисъл ли? Или буквално?
— Реторично — отвръща. — Ако не се беше родила човек.
Замислям се.
— Някакъв подвеждащ въпрос ли е? Ако се определя като „кит убиец“, ще помислиш, че съм безмилостна, студенокръвна риба, която се храни на дъното на морето?
— Те са бозайници — отбелязва Камбъл. — И не, просто ти зададох въпрос, за да поддържам разговора.
Обръщам глава.
— Ти какво животно щеше да бъдеш?
— Аз пръв те попитах.
Е, добре, изключено е да стана птица — прекалено много се боя от височини. Не мисля, че характерът ми е подходящ за котка. А съм прекалено голям самотник, за да се вместя в глутница вълци или кучета. Мисля дали да не изтърся нещо като „лемур“ само за да се изперча, но той ще попита какво, по дяволите, е това, а аз не помня дали е гризач или гущер.
— Гъска — решавам накрая.
Камбъл избухва в смях.
— Като мама Гъска? Или като глупавата гъска?
Не, защото гъските си избират един партньор за цял живот, но предпочитам да падна през борда, отколкото да му го призная.
— Ами ти?
Не ми отговаря пряко.
— Зададох въпроса и на Ана, отговори ми, че иска да бъде феникс.
Пред очите ми проблясва образът на митичното създание, възкръснало от пепелта.
— Фениксът не съществува.
Камбъл поглажда главата на кучето.
— Според нея зависи от това, дали има някой, който може да го види — поглежда ме. — А ти как си я представяш, Джулия?
Виното, което пия, изведнъж ми загорчава. Нима всичко това — чарът, пикникът, платното и залезът — е нагласено, за да ме накара да дам заключение в негова полза на утрешния процес? Моята препоръка като особен представител ще е с голяма тежест за решението на съдия Дисалво и Камбъл е наясно.
До мига не съм осъзнала, че някой може да разбие сърцето ти два пъти с едни и същи лъжи.