— Няма да ти кажа какво е решението ми — заявявам сковано. — Ще почакаш да го чуеш, когато ме призовеш като свидетел. — Грабвам котвата и се опитвам да я пусна. — А сега, ако обичаш, искам да се връщаме.
Камбъл изтръгва котвата от ръката ми.
— Вече ми каза, че според теб не е в интерес на Ана да дари бъбрек на сестра си.
— Освен това ти казах, че не е в състояние да вземе сама това решение.
— Баща й се е изнесъл от къщата заедно с нея. Може да е нейният морален компас.
— И докога? Ами следващия път?
Бясна съм на самата себе си, задето се хванах, че се съгласих да изляза с него на вечеря и си позволих да повярвам, че Камбъл може да иска да бъде с мен, вместо да ме използва. Всичко — от комплиментите му за външността ми до виното на палубата помежду ни — е хладнокръвно пресметнато, за да му помогне да спечели делото.
— Сара Фицджералд ни предложи сделка — продължава Камбъл. — Заяви, че ако Ана дари бъбрек, никога повече няма да я помоли да направи нещо за сестра си. Ана отхвърли предложението.
— Знаеш ли, мога да накарам съдията да те хвърли в затвора за това. Абсолютно неетично е да се опитваш да ме съблазниш, за да ме накараш да променя мнението си.
— Да те съблазня ли? Единственото, което направих, беше да сложа картите на масата. Направих твоята работа по-лесна.
— О, да. Извинявай — отговарям саркастично. — Няма нищо общо с теб. Нищо общо с желанието ти да ме накараш да напиша доклада си с подчертан уклон към молбата на клиентката ти. Ако беше животно, Камбъл, знаеш ли какво щеше да си? Жаба. Не, всъщност не. Щеше да бъдеш паразит на корема на някоя жаба. Нещо, което взема това, от което има нужда, без да връща нищо в замяна.
На слепоочието му запулсира синя вена.
— Свърши ли?
— Не. От устата ти някога излизала ли е дори една-единствена искрена дума?
— Не съм те лъгал.
— Така ли? За какво ти е кучето, Камбъл?
— Боже Господи, няма ли вече да млъкнеш? — възкликва Камбъл, привлича ме в обятията си и ме целува.
Устата му се движи като безмълвна история; вкусът му е на сол и вино. Няма миг на повторно опознаване, на подреждане на нишките от последните петнайсет години: телата ни си спомнят накъде да се движат. Прошепва името ми с устни, които се движат надолу по врата ми. Притиска се към мен невероятно силно и всяка болка, останала на повърхността помежду ни, изтънява, превръща се във връзка, вместо в граница.
Откъсваме се един от друг, за да си поемем дъх, и Камбъл се взира в мен.
— Въпреки всичко съм права — прошепвам.
Струва ми се най-естественото нещо на света, когато Камбъл издърпва стария ми пуловер през главата и отваря закопчалката на сутиена ми, когато коленичи пред мен с глава на сърцето ми, когато усещам как водата полюшва корпуса на яхтата, си помислям, че може би мястото е точно за нас. Навярно съществуват цели светове без прегради, където чувствата те носят като прилив.
Понеделник
Ето, малък огън, а колкава гора запаля!
Камбъл
Заспиваме в мъничката каюта, унесени от люшкането й. Пространството е тясно, но сякаш няма значение: през цялата нощ тя не спира да се увива около мен. Хърка мъничко. Предният й зъб е крив. Миглите й са дълги колкото нокътя на кутрето ми. Дребните подробности, които повече от всичко доказват колко по-различни сме сега, след петнайсет години.
Когато си на седемнайсет, дори не забелязваш перлено розовия оттенък на сутиена й, дантелата, която минава между краката й. Когато си на седемнайсет, те интересува единствено сегашният миг, не следващият.
Това, което обичах у Джулия — ето, казах го — беше фактът, че не се нуждаеше от никого. В „Уийлър“ дори тогава, когато се набиваше на очи с розовата си коса, огромното карирано армейско яке и полувисоките ботуши, го правеше, без да се извинява. Огромна ирония беше, че самият факт на връзка с нея щеше да намали привлекателността й. В мига, в който отвърнеше на любовта ми и започнеше да зависи от мен толкова, колкото и аз от нея, тя вече щеше да престане да бъде истински независим дух.
Просто нямаше начин аз да се превърна в човека, който да й отнеме това качество.
След Джулия жените в живота ми не бяха кой знае колко много — със сигурност нямаше такава, чието име да си направя труда да запомня. Беше прекалено уморително да поддържам фасадата; вместо това избрах неравния път на страхливеца, на кратките нощни похождения. По необходимост — и медицинска, и емоционалност — бях усъвършенствал изкуството да се измъквам.