През миналата нощ поне пет пъти имах възможността да си тръгна, докато Джулия спеше. Дори обмислих как да го направя: бележка на възглавницата, съобщение, надраскано на палубата с нейното черешово червило. И все пак нуждата да го направя съвсем не беше толкова силна, колкото тази да почакам още една минута, още един час.
От мястото, където се е свил на масата на кравай, стегнат като кифла с канела, Съдия вдига глава. Надава кратък вой и аз напълно го разбирам. Откъсвам се от гъстата гора, която представлява пищната коса на Джулия, и се измъквам от леглото. Тя се плъзва на топлото място, което съм оставил.
Кълна се, при тази гледка усещам, че отново ми става.
Вместо да се поддам на инстинктивното си желание — да излъжа, че съм болен от някаква устойчива форма на едра шарка и да накарам чиновника в съда да насрочи изслушването за друг път, за да прекарам деня в чукане, — си обувам панталона и се качвам на палубата. Искам да отида в съда преди Ана и за целта трябва да се изкъпя и преоблека. Оставям на Джулия ключовете на колата си — близо до моя дом сме. Едва когато със Съдия вече сме на път към къщи, осъзнавам, че за разлика от всяка друга удавена в сълзи сутрин, когато съм напускал жена, сега не съм измислил никакъв красив символ за тръгването си, нищо, което да смекчи удара, когато Джулия се събуди и се види изоставена. Чудя се дали това е някакво прозрение, или през цялото време съм я чакал да се върне, за да успея да порасна.
Със Съдия пристигаме в сградата „Гарахи“ за изслушването и се налага да си пробием път през репортерите, събрани за Голямото събитие. Тикат в лицето ми микрофони и неволно стъпват върху лапите на Съдия. На Ана ще й е необходим един-единствен поглед към двете редици хора, сред чиито пръчки трябва да мине, за да се обърне и да побегне в обратна посока.
Минавам през входната врата, мервам Върн и му правя знак да спре.
— Нали ще ми изпратиш няколко души от охраната? Онези ще изядат свидетелите живи.
После забелязвам Сара Фицджералд, вече чака. Облечена е в костюм, който навярно не е ваден от найлоновата торба за химическо чистене поне от десетилетие, а косата й е стегната жестоко с шнола. Не носи куфарче, а раница.
— Добро утро — поздравявам с равен тон.
Вратата се отваря с трясък, влиза Брайтън. Погледът му се премества от Сара към мен.
— Къде е Ана?
Сара прави крачка напред.
— Не дойде ли с теб?
— Върнах се от спешно повикване в пет часа сутринта и вече я нямаше. Оставила е бележка, че ще се срещнем тук. — Поглежда към вратата, към чакалите от другата й страна. — Обзалагам се, че е избягала.
Отново чуваме звука от отваряне на врата и Джулия доплува в съдебната палата на гребена на вълна от крясъци и въпроси. Приглажда косата си назад, възвръща самообладанието си, поглежда към мен и отново го загубва.
— Ще я намеря — казвам.
Сара настръхва.
— Не, аз ще я намеря.
Джулия поглежда първо единия, после другия.
— Кого ще намерите?
— Ана временно отсъства — обяснявам.
— Отсъства ли? — повтаря Джулия. — Отсъства, като „изчезнала“?
— Съвсем не — не е лъжа. За да е изчезнала, Ана първо трябва да се е появила.
Осъзнавам, че дори знам накъде ме водят тази мисли в същия миг, в който и Сара го осъзнава. В следващия момент тя ме оставя аз да поема командването. Джулия сграбчва ръката ми, докато вървя към вратата, и пъха в дланта ми ключовете от колата ми.
— Сега разбираш ли защо няма да се получи?
Обръщам се към нея.
— Джулия, слушай. И аз искам да поговорим за това, което се случи помежду ни, но моментът не е подходящ.
— Говорех за Ана. Камбъл, това момиче постоянно се измъква. Не дойде дори на изслушването си. Говори ли ти нещо?
— Че всеки се страхува понякога — отвръщам най-после: предупреждение към всички ни.
Щорите в болничната стая са спуснати, но това не ми попречва да видя ангелската бледност на лицето на Кейт Фицджералд, мрежата от сини вени, отбелязваща последната надежда за успех — пътя на лекарството, което тече под кожата й. Свита в долната част на леглото, виждам Ана.