— Ваша чест, извинявам се. Имахме спешна нужда от ветеринар.
По-скоро усещам, отколкото виждам, че челюстта на Сара увисва.
— Не това намекна отсрещната страна — контрира ме съдията.
Поглеждам го право в очите.
— Е, добре, точно това се случи. Ана беше така добра да ми помогне да държа кучето неподвижно, докато вадеха от лапата му парче стъкло.
Съдията не изглежда особено убеден, но има закони срещу дискриминиране на увредените и ги използвам максимално: последното, което искам, е да обвини Ана за забавянето.
— Има ли начин да разрешим проблема с молбата без дело? — пита той.
— Боя се, че не — Ана може и да не е готова да сподели тайните си — решение, което мога само да уважавам, — но е наясно, че иска да продължи напред.
Съдията приема отговора ми.
— Госпожо Фицджералд, доколкото разбирам, все още се представлявате сама?
— Да, Ваша чест.
— Добре тогава — поглежда ни един по един съдия Дисалво. — Това е семеен съд, господин и госпожо адвокат.
В семейния съд и особено в дела като тези лично аз съм склонен да гледам не толкова строго на правилата за разпит на свидетели, защото не искам спорове и кавги по време на делото. Напълно съм способен да разгранича кое е допустимо и кое не е и ако наистина има нещо, което може да бъде оспорено, ще изслушам възражението, но бих предпочел да минем през процедурата бързо, без да се занимаваме с формалностите — поглежда право към мен. — Искам делото да мине възможно най-безболезнено за всички замесени.
Преместваме се в съдебната зала — по-малка, отколкото в криминалния съд, но въпреки това заплашителна. По пътя се отбивам във фоайето, за да взема Ана. Докато влизаме през вратата, тя се заковава на място. Поглежда към огромните стени с ламперия, към редиците столове, към внушителната ложа.
— Камбъл — прошепва ми, — нали няма да се наложи да застана там и да говоря?
Истината е, че най-вероятно съдията ще иска да чуе какво има да каже. Дори и Джулия да подкрепи молбата й, дори и Брайън да потвърди, че ще й помогне, съдия Дисалво може да поиска да я накара да даде показания. Но ако й го призная в момента, само ще я изнервя, а не е най-подходящото начало на едно изслушване.
Мисля си за разговора в колата, когато Ана ме нарече лъжец. Има две причини да не казваш истината: защото лъжата ще ти донесе това, което искаш, и защото лъжата ще предпази някого от болка. Ето защо отговарям на Ана:
— Съмнявам се.
— Господин съдия — започвам, — известно ми е, че традиционната практика не е такава, но има нещо, което бих искал да кажа, преди да започнем да призоваваме свидетелите.
Съдия Дисалво въздъхва.
— Тези официалности не са ли точно това, което ви помолих да не правите?
— Ваша чест, не бих ви молил, ако не смятах, че е важно.
— Карайте по-кратко — недоволства съдията.
Изправям се и се приближавам към свидетелската ложа.
— Ваша чест, през целия си живот Ана Фицджералд е подлагана на медицински процедури за доброто на сестра си, а не за нейното. Никой не се съмнява в обичта на Сара Фицджералд към всичките й деца или във взетите от нея решения, удължили живота на Кейт. Днес обаче трябва да поставим под съмнение решенията, които е взела за това дете.
Обръщам се и виждам, че Джулия ме наблюдава внимателно. Внезапно се сещам за старото домашно по етика и знам какво трябва да кажа.
— Може би си спомняте неотдавнашния случай в Уорчестър, Масачузетс, когато неколцина пожарникари загинаха в пожар, запален от бездомница. Тя знаела, че огънят е започнал, и излязла от сградата, но не се обадила на 911, защото се бояла, че може да си навлече неприятности. Онази нощ загинаха шестима мъже и все пак държавата не обяви, че жената е отговорна, защото в Америка, дори когато последствията са трагични, никой не е отговорен за сигурността на някой друг. Никой не е задължен да помогне на човек в беда — не когато самият той е започнал огъня, не и когато е случаен пътник, който подминава катастрофирала кола, не и когато е идеално съвместим донор.
Отново поглеждам към Джулия.
— Днес сме се събрали тук, защото в правосъдната ни система има разлика между това, което е законно, и онова, което е морално. Понякога е лесно да направим разграничението, но от време на време, особено когато се доближават едно до друго, правилното изглежда грешно, а грешното изглежда правилно.