Връщам се до мястото си и заставам пред него.
— Днес сме се събрали тук — довършвам, — за да може този съд да помогне на всички ни да видим нещата малко по-ясно.
Първият ми свидетел е отсрещната страна. Наблюдавам как Сара се отправя към ложата с несигурна стъпка, като моряк, който свиква с люшкането на кораба. Успява да седне и да се закълне, без нито за секунда да откъсне поглед от Ана.
— Господин съдия, бих искал да ми разрешите да третирам госпожа Фицджералд като враждебен свидетел.
Съдията се намръщва.
— Господин Александър, наистина се надявам и вие, и госпожа Фицджералд да съумеете да се държите цивилизовано тук.
— Разбрано, Ваша чест — отправям се към Сара. — Може ли да ни кажете името си?
Тя леко повдига брадичка.
— Сара Крофтън Фицджералд.
— Вие сте майката на малолетното дете Ана Фицджералд?
— Да. А също така и на Кейт, и Джес.
— Не е ли вярно, че дъщеря ви Кейт е била диагностицирана с остра промиелоцитна левкемия, когато е била двегодишна?
— Точно така.
— По онова време вие и съпругът ви решихте ли да създадете дете, генетично програмирано като донор на органи за Кейт, за да може тя да бъде излекувана.
Лицето на Сара се втвърдява.
— Не бих използвала точно тези думи, но да, това е историята на зачеването на Ана. Възнамерявахме да използваме кръвта от пъпната връв на Ана за трансплантация.
— Защо не се опитахте да намерите неродствен донор?
— Много по-опасно е. Рискът от летален изход щеше да е значително по-висок с донор, който не е родствено свързан с Кейт.
— И така, колко годишна беше Ана, когато за пръв път дари орган или тъкан на сестра си?
— Кейт получи пъпната връв един месец след раждането на Ана.
Поклащам глава.
— Не питах кога Кейт я е получила; попитах кога Ана я е дарила. Не е ли вярно, че са я взели от нея само секунди след раждането?
— Да — отвръща Сара, — но Ана дори не го осъзнаваше.
— Колко годишна беше Ана следващия път, когато дари част от тялото си на Кейт?
Сара потръпва, точно както очаквах.
— Беше на пет, когато дари лимфоцити.
— Какво включва процедурата?
— Вземане на кръв от сгъвките на лактите й.
— Ана съгласи ли се да ви позволи да забиете в ръката й игла?
— Беше петгодишна — отговаря Сара.
— Попитахте ли я дали може да забиете игла в ръката й?
— Помолих я да помогне на сестра си.
— Не е ли вярно, че е трябвало друг човек физически да удържи Ана, за да забиете иглата в ръката й?
Сара поглежда към Ана, затваря очи.
— Да.
— Според вас това доброволно участие ли се нарича, госпожо Фицджералд? — с крайчеца на окото си забелязвам как съдия Дисалво свъсва вежди. — Когато за пръв път взехте лимфоцити от Ана, имаше ли странични ефекти?
— Малко подутини. Известна чувствителност.
— Колко време измина, преди отново да й вземете кръв?
— Един месец.
— Трябваше ли и този път да я държите физически?
— Да, но…
— Какви бяха страничните ефекти тогава?
— Същите — Сара поклаща глава. — Вие не разбирате. Не че не виждах какво се случва с Ана всеки път, когато претърпеше процедура. Няма значение кое от децата си гледам в такова положение — това всеки път ме разкъсва.
— И все пак, госпожо Фицджералд, сте успели да се отърсите от въпросното чувство — подчертавам, — защото за трети път сте взели кръв от Ана.
— Налагаше се, за да се вземат всички лимфоцити — обяснява Сара. — Процедурата не е съвсем точна.
— Колко годишна беше Ана следващия път, когато трябваше да претърпи медицинска процедура за благото на сестра си?
— Когато Кейт беше деветгодишна, получи силна инфекция и…
— Отново, не това попитах. Искам да знам какво се е случило с Ана, когато е била на шест години.
— Тя дари гранулоцити, за да се преборим с инфекцията на Кейт. Процедурата много прилича на дарението на лимфоцити.
— Пак бодене с игли?
— Точно така.
— Попитахте ли я дали желае да дари гранулоцитите?
Сара не отговаря.
— Госпожо Фицджералд — подканва я съдията.