Тя се обръща умолително към дъщеря си:
— Ана, знаеш, че никога не сме правили нито едно от тези неща, за да те нараним. Това наранява всички ни. Ако ти имаш рани отвън, ние ги имаме отвътре.
— Госпожо Фицджералд — заставам между нея и Ана. — Попитахте ли я?
— Моля ви, не го правете — казва Сара. — Всички знаем историята. Ще се съглася с всичко, което се опитвате да направите, докато ме разпъвате на кръст, каквото и да е то. Бих искала просто да приключим.
— Защото е трудно да го чуете изречено на глас, нали? — Осъзнавам, че вървя по опасна пътека, но Ана стои зад мен и искам да разбере, че има някой, готов да измине пътя заради нея. — Добавени едно към друго, нещата вече не изглеждат толкова безобидни, нали така?
— Господин Александър, какво целите? — пита съдия Дисалво. — Известен ми е броят на процедурите, претърпени от Ана.
— Защото разполагаме с медицинското досие на Кейт, Ваша чест, не на Ана.
Съдия Дисалво премества поглед от мен към Сара.
— Бъдете кратък, господин адвокат.
Обръщам се към Сара.
— Костен мозък — казва вдървено тя, преди да успея да задам въпроса. — Дадоха й общ анестетик, защото беше толкова малка, и забиха игли в ръбовете на тазовите й кости, за да извадят костния мозък.
— Една игла ли беше, както при другите процедури?
— Не — отвръща тихо Сара. — Петнайсет.
— В костта?
— Да.
— Какви бяха този път страничните ефекти за Ана?
— Изпитваше малко болка и й дадоха аналгетици.
— Значи този път Ана е трябвало да бъде хоспитализирана за през нощта… и самата тя е имала нужда от лечение?
Минава минута, преди Сара да успее да се успокои.
— Увериха ме, че костномозъчната трансплантация не се смята за особено агресивна процедура за донора. Може би по онова време просто съм чакала да чуя тези думи; може би съм имала нужда да ги чуя. И може би не съм мислила за Ана толкова, колкото е трябвало, защото бях изключително съсредоточена върху Кейт. Но съм наясно без съмнение, че както всеки друг в семейството ни, Ана не искаше нищо повече от това, сестра й да се излекува.
— Да, несъмнено — отговарям, — за да спрете да забивате игли в нея.
— Достатъчно, господин Александър — намесва се съдия Дисалво.
— Почакайте — прекъсва го Сара. — Искам да кажа нещо. — Обръща се към мен. — Вие си мислите, че можете да облечете всичко в думи — черни и бели, сякаш е много лесно. Но вие представлявате само една от дъщерите ми, господин Александър, и то само в тази съдебна зала. Аз представлявам и двете еднакво, винаги и навсякъде. Обичам и двете еднакво, винаги и навсякъде.
— Но признахте, че когато сте вземали решения, винаги сте мислили за здравето на Кейт, а не за това на Ана — изтъквам. — Защо тогава твърдите, че ги обичате еднакво? Как можете да ни уверявате, че не сте облагодетелствали едното дете в решенията си?
— Не искате ли сега да направя същото? — пита Сара. — Само че този път да облагодетелствам другото дете?
Ана
Когато си дете, имаш свой собствен език и за разлика от френския, испанския или какъвто и език да започнеш да учиш в четвърти клас, той е вроден и накрая го загубваш. Всеки по-малък от седем години свободно владее езика „Ами ако“; повъртете се малко около някого, който няма един метър, и ще се убедите. „Ами ако от онази дупка над главата ти изпълзи гигантски паяк и те ухапе по врата? Ами ако единствената противоотрова е заключена в трезор на върха на планина? Ами ако преживееш ухапването, но можеш да движиш само клепачите си и да мигаш при звука на азбуката?“ Няма значение докъде стига въображението ти; важното е, че това е един свят от възможности. Децата мислят с широко отворени, разцепени мозъци; решила съм, че порастването представлява само бавно зашиване.
През първата почивка Камбъл ме завежда в съвещателна зала, за да останем насаме, и ми купува кока-кола, която не е студена.
— И така — казва ми, — какво мислиш засега?
Чувствам се странно в съдебната зала. Сякаш съм се превърнала в призрак — гледам какво става, но дори и да ми се прищеше да проговоря, никой нямаше да може да ме чуе. Добави и странния начин, по който трябва да слушам как всички говорят за живота ми, все едно не забелязват, че седя точно срещу тях, и добре дошъл в моето сюрреално кътче на земята.