Камбъл отваря своята севънъп и сяда срещу мен. Налива малко безалкохолно в чаша от импрегнирана хартия за Съдия и отпива голяма глътка от кутията.
— Някакви забележки? — пита. — Въпроси? Неподправена възхвала за умелия ми разпит?
Свивам рамене.
— Не е както си го представях.
— Какво искаш да кажеш?
— Сигурно съм си мислила, че когато започне, определено ще разбера, че постъпвам правилно. Но когато майка ми стоеше там, а ти й задаваше всички въпроси… — поглеждам към него. — Думите, че не е толкова просто. Тя беше права.
Ами ако аз бях тази, която е болна? Ами ако бяха помолили Кейт да направи това, което правех аз? Ами ако в някой от близките дни костният мозък, кръвта или каквото и да било наистина подейства и това е краят? Ами ако един ден мога да си спомня за всичко и да се почувствам горда, а не виновна с постъпката си? Ами ако съдията не помисли, че съм права?
Ами ако помисли?
Не мога да дам отговор на нито един от въпросите и така проумявам, че все едно дали съм готова или не наистина пораствам.
— Ана — Камбъл става и заобикаля масата, за да мине от моята страна. — Сега не е моментът да си променяш решението.
— Няма да го променя — завъртам кутията между дланите си. — Предполагам, казвам просто, че дори и да спечелим, всъщност няма да сме спечелили.
Бях дванайсетгодишна, когато започнах да гледам двама близнаци, които живеят по-надолу по улицата. Едва на шест години са и не обичат тъмното, затова обикновено седя помежду им на столче, оформено като грубия крак на слон, с нокти и така нататък. Никога не спирам да се удивлявам колко бързо едно дете може да затвори енергийния си източник — децата се катерят по завесите, но бам, само след пет минути са потънали в дълбок сън. Дали и аз някога съм била такава? Не си спомням и това ме кара да се чувствам стара.
От време на време единият от близнаците заспиваше преди другия.
— Ана — казваше брат му, — след колко години ще мога да карам кола?
— След десет — отговарях му.
— А докато ти можеш да караш кола?
— Три.
После разговорът беше разсечен като паяжина — каква кола ще си купя, каква ще стана, когато порасна, гадно ли е в основното училище да пишеш домашно всяка вечер. Беше само хитрост, за да го оставя буден още малко. Понякога се хващах, но в повечето случаи просто го водех в стаята му да поспи. Разбирате ли, в стомаха ми има едно кръгло кухо място. Можех да кажа на момчето какво предстои, но знаех, че думите ми ще прозвучат като предупреждение.
Вторият свидетел, призован от Камбъл, е доктор Берген, председателят на Комисията по медицинска етика в болница „Провидънс“ — мъж с прошарена коса и осеяно с трапчинки като картоф лице. Освен това е и по-дребен, отколкото се очаква, като се има предвид, че му отнема почти хиляда години да изброи званията си.
— Доктор Берген — започва Камбъл, — какво е Комисия по етика?
— Разнообразна група от лекари, медицински сестри, духовници, специалисти по етика и учени, натоварени със задачата да разглеждат индивидуални случаи, за да защитят правата на пациентите. В западната биоетика съществуват шест принципа, които се опитваме да следваме — пояснява и ги изброява на пръсти: — Автономия, или идеята, че всеки пациент, навършил осемнайсет години, има право да откаже лечение; честност, която в общи линии представлява информирано съгласие; прецизност, което означава, че човекът, натоварен с медицинските грижи, изпълнява задълженията си; благотворителност, тоест извършване на това, което е във висш интерес на пациента; невредене — когато повече не можеш да помогнеш, не бива да вредиш… например да извършиш сериозна операция на намиращ се в неизлечим стадий на заболяване пациент, който е на сто и две години; и най-после, справедливост — никой пациент не бива да бъде дискриминиран по време на лечението.
— С какво се занимава една Комисия по етика?
— В общи линии, събираме се, когато има несъгласие относно грижите, необходими за пациент — например ако лекарят смята, че е в интерес на пациента да се прибегне до извънредни мерки, а семейството не мисли така, или обратното.
— Значи не се занимавате с всеки случай, който минава през някоя болница?
— Не. Само когато има оплаквания или лекуващият лекар помоли за консултация. Разглеждаме ситуацията и правим препоръки.
— Не решения?