— Някой път може да почакаме заедно — предлага й и подава опаковка от марля. — Ще ми дадеш ли телефона си?
Кейт записва номера точно когато системата на Тейлър започва да пиука. Сестрата идва и сваля тръбата.
— Готов си, Тейлър — осведомява го. — Кой ще те закара?
— Чакат ме долу. Всичко е уредено. — Става от стола с мека тапицерия бавно, почти немощно — първото напомняне, че с Кейт не са водили обикновен безгрижен разговор. Пъхва в джоба си листчето с телефонния ни номер. — Ще ти се обадя, Кейт.
Момчето излиза, Кейт драматично изпуска въздуха от дробовете си и обръща глава след него.
— О, Боже! — прошепва задъхано. — Страхотен е.
Сестрата, която проверява системата й, се ухилва.
— И още как, скъпа. Само да бях трийсет години по-млада…
Кейт се обръща развълнувана към мен:
— Смяташ ли, че ще ми се обади?
— Може би — отвръщам.
— Къде мислиш, че ще отидем?
Сещам се за Брайън, който винаги е твърдял, че Кейт може да ходи по срещи… щом навърши четирийсет.
— Едно по едно, става ли? — предлагам. Но вътрешно танцувам от щастие.
Арсеникът, който отвежда Кейт в ремисия, оказва чудодейното си въздействие, като я изтощава. Тейлър Амброуз, наркотик от съвсем различен вид, оказва своето чудодейно въздействие, като я възстановява. Това се превръща в навик: когато телефонът иззвъни в седем часа вечерта, Кейт скача от масата за вечеря и се скрива в един шкаф с безжичния телефон в ръка. Ние, останалите, раздигаме масата, отиваме в дневната, а по-късно се приготвяме за лягане, като през цялото време чуваме кикот и шепот, а после Кейт излиза от пашкула си, изчервена и грейнала. Първата любов танцува като колибри в пулса на гърлото й. Всеки път, когато се случи, не мога да откъсна поглед от нея. Не защото е толкова красива, макар да е вярно, а защото никога не съм си позволявала да повярвам, че ще я видя пораснала.
Една вечер влизам след нея в банята. Току-що приключила един от маратонните си телефонни разговори, Кейт се взира в отражението си в огледалото, свива устни и извива вежди в съблазнителни изражения. Ръката й се вдига към късо подстриганата й коса — след химиотерапията така и не порасна чуплива, а само на гъсти прави кичури, които тя обикновено укротява с пяна за коса, за да изглеждат рошави. Разтваря дланта си, сякаш все още очаква да види как косата й пада.
— Какво си мислиш, че вижда, когато ме поглежда? — пита Кейт.
Заставам зад нея. Тя не е детето, мой огледален образ — това е Джес, — и все пак, когато застанем една до друга, със сигурност има прилики — не във формата на устата, а в начина, по който я държим, в решителността в очите ни.
— Мисля, че вижда момиче, което знае какво е преживяло — отговарям честно.
— Влязох в интернет и прочетох за острата миелоцитна левкемия — казва тя. — Неговата левкемия има висок процент на лечимост — обръща се към мен: — Когато се вълнуваш повече дали някой друг ще оживее, отколкото дали ще оживееш самият ти… това любов ли е?
Неочаквано усещам, че ми е трудно да прокарам отговор през тунела на гърлото си.
— Точно така.
Кейт пуска кранчетата на чешмата и измива лицето си с течен сапун. Подавам й кърпа и докато я сваля, тя казва:
— Ще се случи нещо лошо.
Незабавно заставам нащрек и я поглеждам внимателно за издайнически признаци.
— Какво има?
— Нищо. Но винаги става така. Когато в живота ми се появи нещо толкова хубаво като Тейлър, трябва да си платя за него.
— Най-голямата глупост, която съм чувала някога — изричам по навик, но в думите ми има и истина. Всеки, който вярва, че хората контролират това, което им поднася животът, трябва да прекара поне няколко часа на мястото на дете с левкемия. Или на майка му. — Може пък най-после този модел започва да се прекъсва — отбелязвам.
След три дни при рутинно преброяване на кръвните телца хематологът ни съобщава, че броят на промиелоцитите на Кейт отново спада — първото хлъзване по стръмния склон на релапса.
Никога не съм подслушвала, поне не нарочно, до вечерта, в която Кейт се връща от първата си среща с Тейлър. Ходили са на кино. Тя се промъква на пръсти в стаята си и сяда на леглото на Ана.
— Будна ли си? — пита.
Ана се обръща към нея и простенва.
— Вече съм — сънят се смъква от нея като шал, падащ на земята. — Как мина?