— Ауу! — отвръща Кейт и се разсмива. — Аууу!
— В какъв смисъл „ауу“? „Ауу“ като близане на езици?
— Отвратителна си — прошепва Кейт, но в гласа й трепти усмивка. — Ама той наистина се целува страхотно — оставя думите си да увиснат като рибар, който си играе с рибата.
— Разкарай се! — гласът на Ана звучи ликуващо. — И така, как беше?
— Струваше ми се, че летя — отвръща Кейт. — Обзалагам се, че и той се е почувствал така.
— Не разбирам какво общо има летенето с някой, който се плюнчи отгоре ти.
— Боже Господи, Ана, не е като да се изплюе в лицето ти.
— Какъв вкус има Тейлър?
— На пуканки — разсмива се Кейт. — И на момче.
— Откъде знаеше какво да правиш?
— Не знаех. Просто се случи. Така, както ти играеш хокей.
Това най-после прозвучава логично на Ана.
— Е, да — съгласява се тя, — наистина се чувствам страхотно, когато го правя.
— И представа си нямаш — въздъхва Кейт.
Чувам шумоленето на движение; представям си я как се съблича. Чудя се дали някъде другаде и Тейлър не си представя същото.
Удар по възглавницата, дръпване на завивката назад, шумолене на чаршафи, Кейт се пъха в леглото и се обръща на една страна.
— Ана?
— Хмм?
— Той има белези на дланите си, от отхвърляне на органа — промърморва Кейт. — Усетих ги, докато се държахме за ръце.
— Гадно ли беше?
— Не — отговаря Кейт. — Почувствах се така, сякаш си подхождаме.
Отначало не успявам да накарам Кейт да се съгласи да се подложи на трансплантация на периферни стволови кръвни клетки. Тя отказва, защото не иска да я хоспитализират за химиотерапия, не иска през следващите шест седмици да стои в изолатор, след като може да ходи на срещи с Тейлър Амброуз.
— Става въпрос за живота ти — изтъквам й, а тя ме поглежда така, сякаш съм луда.
— Именно — натъртва.
Накрая постигаме компромис. Екипът от онкологията се съгласява да позволи на Кейт да започне химиотерапията си като приходящ пациент в подготовка за трансплантацията от Ана. У дома тя се съгласява да носи маска. При първите признаци за спад на кръвните телца ще я хоспитализират. Лекарите не са доволни, боят се, че това ще повлияе на процедурата, но също като мен разбират, че Кейт е достигнала възрастта, когато има право да се пазари за съгласието си.
Оказва се, че тревогата от раздялата е напразна, защото Тейлър идва за първата процедура на Кейт като приходящ пациент.
— Какво правиш тук?
— Изглежда, не мога да стоя настрана — шегува се. — Здравейте, госпожо Фиццжералд — поздравява ме и сяда на съседния до Кейт стол. — Боже, толкова е приятно да седя тук, без да съм закачен за система.
— Да, натяквай ми, давай — промърморва Кейт.
Тейлър слага ръка върху нейната.
— Докъде си?
— Току-що започнах.
Той става и се премества на широката странична облегалка на стола на Кейт, взема купичката за повръщане от скута й.
— Залагам сто кинта, че не можеш да изкараш до три, без да повърнеш.
Кейт поглежда към часовника. Часът е два и петдесет минути.
— Приемам облога.
— Какво си обядвала? — ухилва й се коварно. — Или да предположа по цвета?
— Отвратителен си — отвръща Кейт, но усмивката й е широка като морето. Тейлър слага ръка на рамото й. Тя се навежда към него.
Когато ме докосна за пръв път, Брайън ми спаси живота. Имаше ужасен порой в Провидънс, североизточен вятър, от който вълните набъбнаха и заляха паркинга на Съдебната палата. Тогава работех като чиновник в съда. Евакуираха ни. Отделът на Брайън отговаряше за операцията; излязох на каменните стъпала на сградата и видях как край мен плуват коли, изоставени портфейли и дори ужасено куче, което с цапане се опитваше да се задържи на повърхността. Докато попълвах папки, светът, такъв, какъвто го познавах, бе потопен във водата.
— Имате ли нужда от помощ? — попита Брайън в пълна екипировка и протегна ръце. Докато плуваше заедно с мен към по-висока точка, дъждът шибаше лицето ми и удряше по гърба ми. Зачудих се как е възможно сред този потоп да се чувствам така, сякаш изгарям жива.
— Колко най-дълго си издържал, преди да повърнеш? — обръща се Кейт към Тейлър.
— Два дни.
— Разкарай се.
Сестрата вдига поглед от документите, върху които работи.