Внезапно си спомням една стара игра, която играех, когато бях на девет или десет години и ми бяха позволили да карам колелото си, докато се стъмни. Наблюдавах как слънцето се спуска все по-надолу на хоризонта и правех дребни облози със самия себе си: издържа ли двайсет секунди, без да дишам, нощта няма да настъпи. Ако не примигна… Ако успея да остана толкова неподвижен, че на бузата ми да кацне муха… Сега установявам, че правя същото: обзалагам се, за да задържа Кейт, макар че нещата не стават по този начин.
— Страхуваш ли се? — изтърсвам. — От смъртта?
Кейт се обръща към мен и по устните й се плъзва усмивка.
— Ще ти кажа — после затваря очи. — Само малко ще си почина — успява да изрече и пак заспива.
Не е честно, но Кейт го знае. Не ти е нужен цял живот, за да проумееш, че рядко получаваме това, което заслужаваме. Изправям се с гърло, дамгосано от мълнията, която ми пречи да преглътна така, че всичко се връща назад като заприщена с бент река. Забързано излизам от стаята на сестра си, отправям се по коридора, достатъчно далеч, за да не я стряскам, вдигам юмрук, пробивам дупка в дебелата бяла стена, и все пак не е достатъчно.
Брайън
Ето я рецептата, когато искаш да взривиш нещо: една стъклена купа „Пирекс“; калиев хлорид, който се купува от магазините за здравословно хранене като заместител на солта. Ареометър. Белина. Изсипваш белината в купата и я слагаш в печката. Междувременно претеглящ калиевия хлорид и го добавяш към белината. Проверяваш с ареометъра и вариш, докато получиш стойност 1.3. Охлади до стайна температура и прецеди получените кристали. Тях ще запазиш.
Трудно е да си този, който винаги чака. Имам предвид, има какво да се каже за героя, който се отправя на битка, но когато стигнеш до същината на нещата, виждаш цяла история за тези, които са останали.
Намирам се в навярно най-грозната съдебна зала на Източното крайбрежие и седя на стола в очакване да дойде моят ред, когато внезапно телефонът ми иззвънява. Поглеждам към номера, надавам стон и се опитвам да реша какво да правя. По-късно трябва да давам показания, но отделът има нужда от мен сега.
Необходими са няколко обаждания, но накрая получавам разрешение от съдията да ме освободи от предварителната част на делото. Излизам през главния вход и незабавно съм атакуван с въпроси, фотоапарати и камери. Единствено успявам да се сдържа да не нападна тези лешояди, които искат да разкъсат побелелите кости на семейството ми.
Сутринта на изслушването не намерих Ана и се върнах у дома. Проверих всички места, където обикновено се навърташе — кухнята, банята, хамака в задния двор, — но я нямаше никъде. Като последен вариант се качих по стълбите на гаража в апартамента, който използва Джес.
И той не си беше у дома, но това отдавна вече не е изненада. Преди време синът ми постоянно ме разочароваше; накрая реших да не очаквам нищо от него и в резултат по-лесно приемах ударите. Почуках на вратата му и изкрещях името на Ана, неговото, но никой не отговори. На ключодържателя си имам ключ за апартамента, но не влязох. Докато се завъртях да сляза по стълбите, обърнах червеното кошче за боклук, което лично изпразвам всеки вторник — Боже опази Джес да се сети да го занесе на алеята. Отвътре се изтърколиха цял куп прозрачно зелени бирени бутилки, празна кутия от прах за пране, бурканче с маслини, четирилитрова кутия от портокалов сок.
Прибрах всичко обратно, с изключение на кутията от портокалов сок, за която съм обяснил на Джес, че не се разтваря, а той продължава да я хвърля в кошчето всяка проклета седмица.
Разликата между тези пожари и онези е, че сега залозите са се вдигнали. Вместо някой изоставен склад или барака на брега на реката, този път подпалвачът се е насочил към основно училище. Тъй като е лято, не е имало никого, когато е започнал пожарът. Аз обаче изобщо не се съмнявам, че причините за него не са били естествени.
Когато стигам дотам, колите тъкмо се товарят след разчистването. Поли веднага идва при мен.
— Как е Кейт?
— Добре е — отвръщам и кимвам към бъркотията. — Какво открихте?
— Успял е да унищожи цялата северна част на сградата — докладва Поли. — Искаш ли да погледнеш?
— Аха.
Огънят е започнал в учителската стая; следите от овъгляване сочат към мястото, където е започнал пожарът, като стрела. Все още се забелязва купчина синтетичен пълнеж за мебели, неизгоряла напълно; който и да е извършителят, е бил достатъчно умен да запали огъня в средата на купчина възглавници за диван и листа хартия. Все още мога да надуша миризмата на катализатора. Този път е нещо съвсем просто — газолин. Сред пепелта се виждат късчета стъкло от коктейла „Молотов“.