Доктор Фаркард кимва.
— Левкемия означава рак на кръвта.
Брайън само се взира в нея, без да мигва.
— Какво означава?
— Представете си костния мозък като детски център за развитие на клетки. Здравите тела произвеждат кръвни клетки, които остават в костния мозък, докато съзреят достатъчно, за да излязат и да се борят с болестта или тромба, да пренасят кислород или каквато и да е функцията им. При хората с левкемия вратите на детския център се отварят прекалено рано и от тях излизат незрели кръвни клетки, неспособни да вършат работата си. Невинаги е странно при пълни кръвни тестове да се видят промиелоцити, но когато проверихме кръвта на Кейт под микроскоп, видяхме особености — тя поглежда първо единия от нас, после другия. — Трябва да направя костномозъчна аспирация, за да го потвърдя, но изглежда, че Кейт има остра промиелоцитна левкемия.
Езикът ми е прикован от тежестта на въпрос, който след миг Брайън успява да изтласка от собственото си гърло:
— Тя… тя ще умре ли?
Искам да разтърся доктор Фаркард. Искам да й кажа, че сама ще извадя кръвта за коагулационния панел от ръцете на Кейт, ако това означава, че ще си вземе думите назад.
— Острата промиелоцитна левкемия е много рядка подгрупа на миелоидната левкемия. Диагнозата се поставя едва на около дванайсет хиляди души годишно. Процентът на оцелелите пациенти е между двайсет и трийсет, ако лечението започне незабавно.
Изтласквам цифрите от главата си и се вкопчвам в последната част на изречението й.
— Значи има лечение — отбелязвам.
— Да. С агресивно лечение миелоидната левкемия води до прогноза за оцеляване от девет месеца до три години.
Миналата седмица стоях на вратата на стаята на Кейт, гледах я как спи, притиснала към себе си атлазеното одеялце — късче плат, от което рядко се отделя. „Помни ми думите — прошепнах на Брайън, — никога няма да се откаже от него. Ще трябва да го зашия в подгъва на сватбената й рокля“.
— Трябва да направим костномозъчна аспирация. Ще я упоим с лек общ анестетик. И можем да извлечем коагулационния панел, докато спи — лекарката се навежда напред и ни поглежда съчувствено. — Трябва да знаете, че децата надвиват всякакви прогнози. Всеки ден.
— Добре — отсича Брайън и стиска ръце една в друга, сякаш се подготвя за футболен мач. — Добре.
Кейт надига глава от блузата ми. Бузките й са зачервени, а изражението — бдително.
Има някаква грешка. Кръвната проба, анализирана от лекарката, е на някой друг клетник. Само погледнете детето ми, блясъка на къдриците му и нежната му като пеперуда усмивка — това съвсем не е лице на умиращ човек.
Познавам го само от две години. Но ако вземете всеки спомен, всеки миг, ако ги разпънете от край до край, ще стигнат до края на вечността.
Навиват чаршаф и го пъхат под корема на Кейт. Завързват я към кушетката с два дълги ремъка. Една сестра гали ръката й дори след като анестетикът е започнал да действа и тя е заспала. Долната част на гърба й е оголена за дългата игла, която ще влезе в слабинната й кост, за да извлече костен мозък.
Когато внимателно обръщат лицето на Кейт на другата страна, тоалетната хартия под бузата й е влажна.
От собствената си дъщеря научавам, че не е необходимо да си буден, за да плачеш.
Докато шофирам обратно към къщи, съм поразена от внезапната мисъл, че светът е надуваем — дървета, трева и къщи, готови да рухнат при едно-единствено убождане. Изпитвам чувството, че ако отклоня колата наляво й пробия оградата на детската площадка, тя ще ни отблъсне назад като гумен дюшек.
Изпреварваме един камион с надпис „Батчълдър Каскет Къмпани“ на каросерията. И „Карайте сигурно“. Това не е ли конфликт на интереси?
Кейт седи на столчето си и яде бисквити с формата на животни.
— Играй — заповядва тя.
В огледалото за обратно виждане лицето й сияе. „Предметите са по-близо, отколкото изглеждат“. Поглеждам я как вдига първата бисквита.
— Какво казва тигърът? — успявам да промълвя.
— Рррррр! — тя отхапва главата му и размахва друга бисквита.
— Какво казва слонът?
Кейт се кикоти и надава рев през носа си.
Питам се дали ще се случи в съня й. Или дали ще плаче. Дали до нея ще има някоя добра сестра, която да й даде нещо за болката. Представям си как детето ми умира, а то е живо и се смее на половин метър зад мен.