Отивам до другия край на сградата и надниквам през счупен прозорец. Момчетата сигурно са изтласкали огъня оттам.
— Мислиш ли, че ще хванем тоя малък боклук, капитане? — пита Цезар с влизането си в стаята.
Все още в екипировка и с петно от пепел на лявата буза, поглежда към развалините на огневата линия. После се навежда и с тежката си ръкавица взема един цигарен фас.
— Невероятно. Бюрото на секретарката се е разтопило на локва, а едно проклето късче цигара е оцеляло.
Вземам го от ръцете му и го обръщам върху дланта си.
— Да, защото не е било тук, когато е започнал пожарът. Някой си е пушил с удоволствие, докато е наблюдавал сцената, а после си е тръгнал.
Обръщам цигарата на една страна, поглеждам към мястото, където жълтата част преминава във филтър, и прочитам името на марката.
Поли подава глава през счупения прозорец и се оглежда за Цезар.
— Връщаме се. Качвай се на колата — после се обръща към мен: — Ей, само за твоя информация: не сме го счупили ние.
— Нямаше да ви накарам да го платите, Поли.
— Не, имам предвид, пробихме дупка в покрива. Когато стигнахме тук, прозорецът вече беше счупен.
С Цезар излизат и след няколко минути чувам тежкото трополене на отдалечаващата се кола.
Може да е била случайна баскетболна топка или фризби. Но дори през лятото портиерите пазят общинската собственост. Един счупен прозорец е прекалено голям риск и не биха го оставили така; щяха да го облепят или да го заковат с дъска.
Освен ако подпалвачът не е знаел откъде да вкара кислород така, че пламъците да се втурнат по въздушния тунел, създаден от този вакуум.
Поглеждам надолу към цигарата в ръката си и я смачквам.
Трябват ти петдесет и шест грама от тези запалени кристали. Смесваш ги с дестилирана вода. Затопляш ги до кипене и отново ги охлаждаш. Запазваш кристалите — чист калиев хлорат. Стриваш ги, докато се получи смес, гъста като пудра за лице, и леко я затопляш, за да я изсушиш. Смесваш пет части вазелин с пет части восък. Разтваряш в газолин и изливаш течността в деветдесет части кристали на калиев хлорат в пластмасова купа. Оставяш газолина да се изпари.
Оформяш получената смес като куб и я потапяш във восък, за да я направиш водоустойчива. За този експлозив е необходима възпламенителна тръба поне клас 3.
Джес отваря вратата на апартамента си, а аз седя на дивана и го чакам.
— Какво правиш тук? — пита ме.
— Ти какво правиш тук?
— Тук живея — отвръща Джес. — Помниш ли?
— Така ли? Или просто използваш мястото за скривалище?
Той вади цигара от пакет в предния си джоб и я запалва. „Мерите“.
— Не знам за какво говориш, мамка му. Защо не си в съда?
— Защо имаш солна киселина в шкафа под мивката? — питам. — Като се има предвид, че нямаме басейн?
— Моля? Това какво е, Инквизицията ли? — намръщва се. — Използвах го, когато работех с подовите настилки миналото лято; става за почистване на вар. Честно казано, дори не помнех, че още е тук.
— Тогава сигурно не знаеш, Джес, че когато го поставиш в бутилка с алуминиево фолио и натъпчеш в гърлото парцал, се получава хубав пожар.
Той застива съвсем неподвижно.
— Обвиняваш ли ме в нещо? Защото, ако е така, просто го кажи, копеле.
Ставам.
— Добре. Искам да знам дали си надраскал бутилките, преди да направиш коктейлите, за да се счупят по-лесно. Искам да знам осъзнаваш ли колко близо до смъртта беше бездомникът, когато запали склада за удоволствие. — Посягам зад гърба си и вдигам празната кутия „Клоракс“ от кошчето му за боклук. — Искам да знам какво, по дяволите, прави това в боклука ти, когато не си переш дрехите сам и Бог знае, че никога не чистиш, но на десет километра оттук има училище, унищожено от експлозив, приготвен от белина и спирачна течност.
Сграбчил съм го за раменете и макар че може да се отскубне, ако наистина се опита, той ме оставя да го разтърсвам, докато накрая главата му се отмята назад.
— Боже Господи, Джес!
Той се взира в мен. Лицето му е съвсем безизразно.