— Свърши ли?
Пускам го, той се отдръпва назад и оголва зъби.
— Кажи ми, че греша — предизвиквам го.
— Ще ти кажа нещо повече от това! — кресва той. — Имам предвид, да, напълно разбирам, през целия си живот си вярвал, че всяко зло на тази планета води към мен, но имам новина за теб, татко: този път си много далеч от истината.
Бавно изваждам нещо от джоба си и го пъхвам в ръката на Джес. Фасът „Мерите“ се намества в сгъвката на дланта му.
— Тогава не е трябвало да оставяш визитната си картичка.
По време на сграден пожар има един миг, когато бушуващият огън излиза извън контрол и тогава просто трябва да му дадеш пространство да прегори сам. Тогава трябва да се отдръпнеш на сигурно разстояние, на някой хълм, където вятърът духа в обратна посока, и да гледаш как сградата се разяжда.
Ръката на Джес се вдига нагоре разтреперана и цигарата пада на пода в краката ни. Той покрива лицето си с ръце, притиска палци към ъгълчетата на очите си.
— Не успях да я спася.
Думите се изтръгват с мъка от гърдите му. Раменете му се превиват и той отново се връща в тялото на момче.
— На кого… на кого си казал?
Осъзнавам, че пита дали ще го подгонят от полицията. Дали съм казал на Сара за това.
Моли ме да го накажа.
Така че правя това, което знам, че ще го унищожи: придърпвам го в ръцете си и го прегръщам, когато той избухва в плач. Гърбът му е по-широк от моя. По-висок е от мен с половин глава. Не си спомням как се е превърнал от петгодишно момченце, което не беше генетично съвместимо, в мъжа, който е сега, и предполагам, че точно в това е проблемът. Как е възможно някой да започне да си мисли, че ако не може да спаси, трябва да унищожава? И кой е отговорен — дали той или хората, които е трябвало да му кажат, че не е така?
Ще се погрижа пироманията на сина ми да спре веднъж завинаги, но няма да кажа на ченгетата или на шефа в службата. Може би това е непотизъм, глупост. Може би няма да го направя, защото Джес не е по-различен от мен: избрал е огъня като свой инструмент, защото изпитва нужда да е сигурен, че умее да контролира поне една неконтролируема стихия.
До гърдите ми дишането на Джес става равномерно, както когато беше малък и го носех нагоре по стълбите, след като заспеше в скута ми. По онова време не спираше да ми задава въпроси: „За какво се използва петсантиметровият маркуч? А двусантиметровият? Как се мият машините? Отговорникът за противопожарната машина кара ли някога колата?“. Осъзнавам, че не си спомням точно кога е спрял да пита. Но си спомням чувството, че нещо липсва, сякаш загубата на детското обожание може да боли като фантомен крайник.
Камбъл
Призовеш ли ги в съда, лекарите демонстрират особено умение: с всяка сричка на всяка дума ти внушават, че нито един миг от даването на тези показания не може да компенсира факта, че докато по принуда заемат свидетелското място, ги чакат пациенти, умират хора. Честно казано, това ме вбесява. И преди да се усетя, вече не мога да се сдържа: моля за почивка, за да отида до тоалетната, навеждам се, за да завържа по-добре обувката си, събирам си мислите и изпълвам изреченията с паузи, които да подсилват напрежението — всичко, за да ги накарам да продължат да чакат още няколко секунди.
Доктор Чанс не е изключение. От самото начало няма търпение да си тръгне. Не спира да си поглежда часовника — човек би си помислил, че се бои да не си изпусне влака. Разликата този път е, че Сара Фицджералд също няма търпение да го изкара от залата, защото пациентът, който чака, човекът, който умира, е Кейт.
До мен обаче тялото на Ана излъчва топлина. Изправям се и продължавам разпита си. Бавно.
— Доктор Чанс, някое от леченията, включвали дарения от тялото на Ана, беше ли „сигурно“?
— В рака нищо не е сигурно, господин Александър.
— И обяснихте ли го на семейство Фицджералд?
— Винаги внимателно обясняваме рисковете от всяка процедура, защото започнем ли определено лечение, вредим на други системи в тялото. Това, което правим в курса на едно лечение, може да ни се отрази зле при следващото — усмихва се на Сара. — Но Кейт е невероятна млада жена. Никой не очакваше, че ще доживее до пет години, а ето че е на шестнайсет.
— Благодарение на сестра си — отбелязвам.
Доктор Чанс кимва.
— Малцина са пациентите, които притежават и сила на организма, и късмета да разполагат с идеално съвместим донор.