Изправям се с ръце в джобовете.
— Бихте ли съобщили на съда как семейство Фицджералд се е консултирало с екипа за предимплантационна генетична диагностика, за да заченат Ана?
— След като изследвахме сина им и установихме, че е несъвместим като донор на Кейт, разказах на семейство Фицджералд за друго семейство, с което бях работил. Бяхме изследвали всички братя и сестри на пациента, но никой не беше подходящ, после майката забременя по време на лечението и това дете беше идеално съвместимо.
— Предложихте ли на семейство Фицджералд да създадат генетично програмирано дете, което да се превърне в донор на Кейт?
— Абсолютно не — отвръща оскърбен Чанс. — Просто обясних, че дори ако нито едно от съществуващите деца не е съвместимо, не означава, че едно бъдещо дете няма да е.
— Обяснихте ли на семейство Фицджералд, че детето, генетично програмирано така, че да е идеално съвместимо, ще трябва да е на разположение за лечението през целия живот на Кейт?
— Когато го обсъждахме, говорехме за една-единствена трансплантация, на кръв от пъпната връв — свидетелства доктор Чанс. — Следващите донорски процедури се наложиха, защото Кейт не реагира на първата. И защото предлагаха по-обещаващи резултати.
— И така, ако утре учените измислят процедура, която ще излекува рака на Кейт, ако Ана само си отреже главата и я даде на сестра си, бихте ли го препоръчали като решение?
— Не, разбира се. Никога не бих препоръчал лечение, което би изложило на риск живота на друго дете.
— През последните тринайсет години не сте ли правили точно това?
Лицето му се стяга.
— Нито едно от леченията не е причинило дългосрочни вреди на Ана.
Изваждам от куфарчето си лист и го подавам на съдията, а после и на доктор Чанс.
— Бихте би прочели подчертаното?
Той си слага очила и прочиства гърлото си.
— „Разбирам, че анестезията включва потенциални рискове. Тези рискове може да включват, но не са ограничени до: неблагоприятни реакции към лекарствата, възпалено гърло, поражения върху зъбите, пломбите и протезите, поражения върху гласните струни, респираторни проблеми, лека болка и дискомфорт, загуба на усещания, главоболия, инфекции, алергични реакции, съзнание по време на обща анестезия, жълтеница, кървене, поражения на нервите, тромбове, сърдечен пристъп, мозъчни увреждания и дори загуба на телесни функции или на живот“.
— Запознат ли сте с този документ, докторе?
— Да. Това е стандартното съгласие за хирургическа процедура.
— Бихте ли ни казали кой е пациентът, подложен на процедурата?
— Ана Фицджералд.
— И кой е подписал съгласието?
— Сара Фицджералд.
Залюлявам се на пети.
— Доктор Чанс, при анестезия съществува риск от доживотни увреждания или смърт. Това определено са доста силни дългосрочни въздействия.
— Точно затова е документът за съгласие. За да ни защити от хора като вас — реагира той. — Реално погледнато, рискът е извънредно малък, а процедурата за даряване на костен мозък е съвсем проста.
— Защо Ана е била упоена за една толкова проста процедура?
— Защото така е по-малко травмиращо за децата, а и няма да се въртят толкова.
— А след процедурата Ана изпита ли болка?
— Може би малко — отговаря доктор Чанс.
— Не си ли спомняте?
— Оттогава мина много време. Сигурен съм, че дори и самата Ана го е забравила досега.
— Така ли мислите? — обръщам се към Ана. — Да я попитаме ли?
Съдия Дисалво скръства ръце на гърдите си.
— Като говорим без рискове — продължавам без пауза, — бихте ли ни казали нещо за изследванията върху дългосрочните ефекти на фактора растеж, който Ана е вземала на два пъти преди извличането на части от тялото й за трансплантация?
— Теоретично не би трябвало да има никакви дългосрочни последствия.
— Теоретично — повтарям. — Защо теоретично?
— Защото проучването е проведено върху лабораторни животни — признава доктор Чанс. — Последствията върху хората все още се проследяват.
— Колко успокоително!
Той свива рамене.
— Лекарите нямат навика да предписват лекарства с потенциала да предизвикват бъркотия.
— Чували ли сте някога за талидомид, докторе? — питам.
— Разбира се. Всъщност неотдавна талидомидът се завърна като средство в борбата с рака.