— Ще те заведа в пожарната.
В колата тя е тиха. Спирам на паркинга на пожарната, без да изключвам двигателя.
— Слушай — казвам й, — ти може и да не го разбираш, но първият ден мина страхотно.
— Хубаво.
Тя излиза от колата ми без нито дума повече и Съдия се мята на освободената предна седалка. Клиентката ми се отправя към пожарната, но после свива наляво. Започвам да излизам на заден ход, а после, противно на здравия разум, изключвам двигателя. Оставям Съдия в колата и заобикалям сградата, следвам Ана.
Тя стои неподвижна като статуя с вдигнато към небето лице. Какво трябва да направя, какво да кажа? Никога не съм бил родител; едва съумявам да се грижа дори за себе си.
Оказва се, че няма нужда да се тревожа: Ана проговаря първа.
— Някога правил ли си нещо, за което си наясно, че е грешно, дори да ти се струва, че е правилно?
Помислям си за Джулия.
— Да.
— Понякога се мразя — промърморва Ана.
— Понякога и аз се мразя.
Това я изненадва. Поглежда към мен, после пак към небето.
— Те са там, горе. Звездите. Дори когато не можем да ги видим.
Пъхвам ръце в джобовете си.
— Едно време всяка вечер си пожелавах нещо под звездите.
— Какво?
— Редки бейзболни картички за колекцията ми. Голдън ритрийвър. Млади и сексапилни учителки.
— Татко ми каза, че група астрономи са открили ново място, където се раждат звездите. Само че са ни трябвали две хиляди и петстотин години, за да ги видим — обръща се към мен. — Разбираш ли се с родителите си?
През ума ми минава мисълта да я излъжа, но поклащам глава.
— Някога си мислех, че когато порасна, ще стана същият като тях, но не съм. А най-важното е, че докато растях, някъде по пътя спрях да искам да приличам на тях.
Слънцето къпе млечнобялата й кожа, осветява очертанията на гърлото й.
— Ясно — промълвява Ана. — И ти си бил невидим.
Вторник
Малкият пламък бързо се стъпква,
същият, който реките не давят.
Камбъл
Моят ключ е Брайън Фицджералд. След като съдията чуе, че поне единият от родителите на Ана е съгласен с решението й да спре да бъде донор на сестра си, решението да й даде еманципация няма да представлява толкова огромен скок. Ако Брайън направи това, което ми трябва — да обясни на съдия Дисалво как осъзнава, че и Ана има права и е готов да я подкрепи, тогава това, което ще каже Джулия в доклада си, каквото и да е, ще бъде спорен въпрос. Нещо още по-хубаво: показанията на Ана ще бъдат само формалност.
Брайън идва рано на следващата сутрин заедно с Ана, облечен в капитанската си униформа. Изписвам на лицето си усмивка, изправям се и тръгвам към тях заедно със Съдия.
— Добро утро — поздравявам ги. — Всички ли сме готови?
Брайън поглежда към Ана, после към мен. На ръба на устните му има въпрос, но сякаш прави всичко по силите си да не го зададе.
— Ей — обръщам се към Ана под въздействието на някаква глупава идея.
— Ще ми направиш ли една услуга? На Съдия ще му дойде добре да потича по стълбите, в противен случай ще стане неспокоен в съда.
— Вчера ми каза, че не мога да го разхождам.
— Е, добре, днес можеш.
Ана поклаща глава.
— Никъде няма да отида. Щом изляза, ще започнете да говорите за мен.
Затова пак се обръщам към Брайън:
— Всичко наред ли е?
В този миг в сградата влиза Сара Фицджералд, забързва към съдебната зала, но вижда Брайън с мен и спира. После бавно се извръща и влиза вътре.
Погледът на Брайън Фицджералд проследява съпругата му дори след като вратите се затварят зад нея.
— Добре сме — произнася той, но отговорът не е предназначен за мен.
— Господин Фицджералд, имало ли е случаи, в които да не сте били съгласни със съпругата си относно участието на Ана в медицински процедури за доброто на Кейт?
— Да. Лекарите казаха, че на Кейт ще й трябва само пъпната връв. Обясниха, че ще вземат частта, която обикновено се изхвърля след раждането — не нещо, чиято липса бебето ще усети, и със сигурност не нещо, което ще му причини болка — среща погледа на Ана и й се усмихва. — И за известно време това наистина подейства. Кейт мина в ремисия. Но през 1996 отново изпадна в релапс. Лекарите искаха Ана да дари лимфоцити. Това нямаше да излекува Кейт, но щеше да я поддържа за известно време.