Опитвам се да го накарам да продължи:
— Със съпругата ви не сте били на едно и също мнение относно въпросното лечение?
— Не бях сигурен, че идеята е добра. Този път Ана щеше да осъзнава какво се случва и това нямаше да й хареса.
— Какво каза съпругата ви, как ви накара да промените мнението си?
— Че ако сега не вземем кръв от Ана, скоро ще ни трябва костен мозък.
— Как се почувствахте, когато го чухте?
Брайън поклаща глава, очевидно се чувства неудобно.
— Никой не може да разбере какво е — произнася тихо, — докато не види детето си да умира. Тогава казваш и правиш неща, които не искаш. И си мислиш, че имаш избор, но колкото повече време минава, толкова повече разбираш, че грешиш. — Поглежда към Ана, която седи до мен толкова неподвижна, та ми се струва, че е забравила да диша. — Не желаех да причинявам това на Ана. Но не можех да загубя Кейт.
— Накрая наложи ли се да използвате костния мозък на Ана?
— Да.
— Господин Фицджералд, като сертифициран парамедик, някога бихте ли приложили процедура на пациент, който няма никакви физически проблеми?
— Разбира се, че не.
— Тогава защо, като баща на Ана, сте решили, че тези агресивни процедури, които представляват риск за самата Ана и не й носят никаква физическа полза, са в неин интерес?
— Защото — отговаря Брайън — не можех да оставя Кейт да умре.
— Имаше ли други случаи, господин Фицджералд, когато със съпругата ви сте имали несъгласия относно използването на тялото на Ана за лечението на по-голямата ви дъщеря?
— Преди няколко години Кейт беше хоспитализирана и… беше загубила толкова много кръв, никой не вярваше, че ще оцелее. Помислих си, че може би е време да я оставим да си отиде. Сара не мислеше така.
— Какво се случи?
— Лекарите й дадоха арсеник, той подейства и Кейт мина в ремисия за една година.
— Нима твърдите, че е имало лечение, което е спасило Кейт, без да включва използването на тялото на Ана?
Брайън поклаща глава.
— Казвам… казвам, че бях съвсем сигурен, че Кейт ще умре. Но Сара не се предаде и Кейт успя да се пребори — поглежда към жена си. — А сега бъбреците на Кейт отказват. Не искам да я гледам как страда, но същевременно не искам и да допускам за втори път същата грешка. Не искам да си казвам, че е свършило, когато не е задължително непременно да е така.
Брайън се е превърнал в емоционална лавина, устремена право към стъклената къща, която така старателно съм построил. Трябва да го вкарам вътре.
— Господин Фицджералд, знаехте ли, че дъщеря ви ще заведе дело срещу вас и съпругата ви?
— Не.
— Когато го направи, говорихте ли с нея за това?
— Да.
— Въз основа на този разговор, господин Фицджералд, какво направихте?
— Изнесох се от къщи заедно с Ана.
— Защо?
— Тогава вярвах, че Ана има правото да обмисли решението, а не можеше да го направи, докато живееше в дома ни.
— След като се изнесохте заедно с Ана, след като говорихте с нея надълго и нашироко, защо е завела това дело — съгласен ли сте с искането на съпругата си Ана да продължи да бъде донор на Кейт?
Отговорът, който сме репетирали, е „не“. Това е сърцевината на случая ми. Брайън се навежда напред, за да отговори.
— Да — казва той.
— Господин Фицджералд, според вас… — започвам, а после осъзнавам какво е направил току-що. — Моля?
— Все още искам Ана да дари бъбрек — признава Брайън.
Втренчвам се в свидетеля, който току-що ме е прецакал, и се опитвам да намеря почва под краката си. Ако Брайън не подкрепи решението на Ана да престане да бъде донор, на съдията ще му е значително по-трудно да отсъди в полза на еманципацията.
Същевременно чувам с невероятна яснота тихия звук, който се изтръгва от устата на Ана, тихото разбиване на сърце, което настъпва, когато осъзнаеш, че това, което си помислил за дъга, всъщност е само игра на светлината.
— Господин Фицджералд, вие желаете да подложите Ана на сериозна операция, която ще завърши със загубата на орган, за да облагодетелствате Кейт?
Странно е да наблюдаваш как един силен мъж рухва.
— Можете ли да ми кажете какъв е правилният отговор? — пита дрезгаво Брайън. — Защото аз не знам къде да го потърся. Знам кое е правилно. Знам кое е честно. Но тези неща нямат значение в случая. Мога да седя и да мисля за това, и да ви кажа кое е редно и необходимо. Мога дори да ви кажа, че трябва да има по-добро решение. Но изминаха тринайсет години, господин Александър, а все още не съм го намерил.