Погледът на Брайън се стрелва от Ана, която гризе струпей на палеца си, към мен. Наблюдава ме така, както мишка гледа ястреб. В погледа му има нещо, което ми причинява болка: наистина ли ме мисли за хищник?
И останалите ли са на същото мнение?
Иска ми се помежду ни да нямаше съдебна зала. Иска ми се да можех да отида до него. „Слушай — щях да му кажа — не мислех, че животът ни ще се развие така. Навярно не ще можем да намерим изход от тази улица, но на света няма друг човек, с когото бих искала да се загубя повече“.
„Слушай — щях да му кажа, — може би сбърках“.
— Госпожо Фицджералд — пита съдия Дисалво, — имате ли въпроси към свидетеля?
Осъзнавам, че това е добро описание за един съпруг. Какво друго правят съпругът или съпругата, ако не да свидетелстват за грешките в преценката на другия?
Бавно се надигам от мястото си.
— Здравей, Брайън — казвам. Гласът ми не е толкова сигурен, колкото се надявах.
— Сара — отговаря той.
Нямам представа какво друго да кажа.
Ненадейно в главата ми нахлува спомен. Искахме да се откъснем от всичко, но не можехме да решим къде да отидем, затова се качихме в колата и потеглихме, като на всеки половин час позволявахме на едно от децата да избере изход или да ни каже да завием надясно или наляво. Накрая се озовахме в Сийл Коув, Мейн, и спряхме, защото следващите указания на Джес щяха да ни вкарат право в Атлантическия океан. Наехме хижа без отопление и електричество… а трите ни деца се уплашиха от тъмнината.
Не осъзнавам, че съм говорила на глас, докато Брайън не ми отговаря.
— Знам — казва той. — Запалихме на пода толкова много свещи, че със сигурност реших, че ще изгорим хижата. Не спря да вали цели пет дни.
— А на шестия, когато времето се оправи, имаше толкова много зеленоглави патици, че не можехме да излезем.
— А после Джес получи алергия от отровен бръшлян и очите му се затвориха напълно…
— Извинете — намесва се Камбъл Александър.
— Прието — казва съдия Дисалво. — Накъде отивате, госпожо адвокат?
Не отивахме никъде, а мястото, където се озовахме накрая, беше ужасно, но въпреки това не бих заменила тази седмица за нищо на света. Когато не знаеш къде отиваш, откриваш места, които на никого не му е хрумвало да изследва.
— Когато Кейт не беше болна — казва Брайън бавно, внимателно, — имахме страхотни моменти.
— Не мислиш ли, че тези моменти ще липсват на Ана, ако Кейт си отиде?
Точно както очаквах, Камбъл скача от мястото си.
— Възразявам!
Съдията вдига ръка и кимва на Брайън да отговори.
— Ще липсват на всички ни — казва той.
И в този миг се случва нещо изключително странно. Брайън и аз, застанали един срещу друг и същевременно на противоположни полюси, се привличаме така, както се привличат магнитите; и вместо да се отблъскваме, неочаквано сякаш се озоваваме на една и съща страна. Млади сме и сме сърце до сърце за пръв път; стари сме и се чудим как сме извървели огромния път за толкова кратко време. Гледаме фойерверките по телевизията на дузина елхи, помежду ни на леглото в спалнята са се вклинили три спящи деца, притиснати толкова силно до нас, че усещам гордостта на Брайън, макар че двамата не се докосваме.
Внезапно установявам, че няма значение, задето се е изнесъл от дома ни заедно с Ана, че е поставял под въпрос някои от решенията, които съм вземала за Кейт. Правил е това, което е смятал за правилно, също както и аз, и не мога да го обвинявам. Понякога затъваме толкова дълбоко в тресавището на подробностите от живота, че забравяме да го живеем. Винаги има друга задача за изпълняване, друга сметка за плащане, друг симптом за овладяване, друг безличен ден за отбелязване на дървената стена. Синхронизирали сме часовниците си, проучили сме графиците си, съществували сме чрез разписанията и напълно сме забравили да отстъпим назад и да видим какво сме постигнали.